Престъпление и наказание

— Ами според мен какво. Само, значи, разписчица ще трябва.

— Ще я надраска! Вие тефтер ли носите, а?

— Тефтер, ето.

— Дайте го. Хайде, Родя, вдигай се. Аз ще те придържам; драсни му там едно „Расколников“, вземай писалката, защото за нас, брат, парите сега са от петмез по-сладки.

— Няма нужда — каза Расколников, отблъсквайки писалката.

— Какво няма нужда?

— Няма да подпиша.

— Брей, дяволе, че как без разписка?

— Не ми трябват… пари…

— Не му трябвали пари! Не, сега, брат, излъга, аз съм свидетел! Не се безпокойте, моля ви се, той само така… пак вояжира6. Впрочем с него това и наяве се случва… Вие сте човек разумен и ние ще го ръководим, тоест просто ръката му ще водим и той ще подпише. Хайде…

— А впрочем аз мога и друг път да мина.

— Не, не; защо да си правите труд. Вие сте човек разумен… Хайде, Родя, не задържай госта… Виждаш — чака. — И той сериозно се приготви да направлява ръката на Расколников.

— Остави, аз сам… — проговори Расколников, взе писалката и се разписа на тефтера. Търговецът даде парите и си отиде.

— Браво! А сега, брат, искаш ли да ядеш?

— Искам — отвърна Расколников.

— Имате ли супа?

— Вчерашна — отговори Настася, която през цялото време бе стояла там.

— С картофи и ориз?

— С картофи и ориз.

— Наизуст я знам. Дай супата и чай дай.

— Ще донеса.

Расколников гледаше всичко с дълбоко учудване и тъп, безсмислен страх. Той реши да мълчи и да чака какво ще стане по-нататък. „Изглежда, не бълнувам — мислеше той, — изглежда, наистина е…“

След две минути Настася се върна със супата и съобщи, че и чаят ще стане веднага. Със супата се появиха две лъжици, Две чинии и всичко необходимо: сол, черен пипер, горчица за говеждото и пр. — нещо, което отдавна не бе ставало. Покривката бе чиста.

— Не ще е зле, Настасюшка, Прасковя Павловна да ни отпусне две бутилчици бирица. Да си пийнем.

— Брей, пък много си бил бърз! — промърмори Настася и отиде да изпълни разпореждането.

Расколников продължаваше да гледа диво и напрегнато. В това време Разумихин се премести при него на дивана, непохватно, като мечок, обхвана с лявата си ръка главата му, макар че той сам можеше да се вдигне, а с дясната поднесе към устата му лъжица супа, след като духна предварително няколко пъти, за да не го опари. Но супата беше едва топла. Расколников жадно глътна една лъжица, после втора, трета. Но след като му даде няколко лъжици, Разумихин изведнъж спря и заяви, че останалото трябва да се посъветва със Зосимов. Влезе Настася с две бутилки бира.

— А чай искаш ли?

— Искам.

— Домъквай по-скоро и чая, Настася, защото чай сигурно мога да му давам и без да съм завършил медицина. Ето и бирицата! — Той седна пак на стола си, премести към себе си супата, говеждото и заяде с такъв апетит, сякаш три дни не беше ял.

— Аз, братко Родя, сега тук, у вас, всеки ден така обядвам — изговори той, доколкото му позволяваше натъпканата с говеждо уста, — и все пак Пашенка, хазайката ти, домакинства, от все сърце ме гощава. Аз, разбира се, не настоявам, но и не протестирам. А ето я и Настася с чая. Каква е чевръста! Настасенка, искаш ли бирица?

— Я ме остави бе, щурчо!

— А чаец?

— Чаец може.

— Налей си. Почакай, аз ще ти налея. Седни на масата. Той веднага се разшета, наля й, после наля още една чаша, заряза си яденето и седна пак на дивана. Както преди, обхвана с лявата си ръка главата на болния, привдигна го и взе да му дава чай с лъжичка, като пак непрекъснато и особено усърдно духаше, като че ли този процес на духане именно беше най-важното и спасително условие за оздравяването. Расколников мълчеше и не се съпротивляваше, въпреки че чувстваше в себе си достатъчно сили, за да се вдигне и да седи на дивана без всякаква помощ и не само да владее ръцете си дотолкова, че да Удържи лъжицата или чашката, но дори може би и да ходи. Но от някаква странна, едва ли не животинска хитрост изведнъж му дойде наум да крие засега силите си, да се спотаи, да се престори, ако трябва, че още не всичко разбира, а същевременно Да слухти и да разбере какво става тук. Впрочем не можа да овладее отвращението си: като сръбна десетина лъжички чай, той изведнъж освободи главата си, блъсна капризно лъжичката и пак се повали на възглавницата. Под главата му сега действително имаше истински възглавници — пухени и с чисти калъфки; Той и това забеляза и го взе предвид.

— Пашенка трябва още днес да ни изпрати сладко от малини, сироп да му направим — каза Разумихин, като седна на мястото си и се залови пак за супата и бирата.

— Ами откъде ще ти вземе малини? — попита Настася, като Държеше на разперените си пет пръста чинийката и сърбаше чая през захарта.