Престъпление и наказание

Той все пак не беше напълно в безсъзнание през цялото време на болестта: това беше трескаво състояние с бълнуване и в полусъзнание. Впоследствие си спомняше много неща. Ту му се струваше, че около него се събират много хора и искат да го вземат и да го изнесат някъде, дълго спорят за него и се карат. Ту изведнъж се оказва сам в стаята, всички са си отишли и се страхуват от него и само от време на време едва открехват вратата, за да го видят, заплашват го, стоварят се за нещо, смеят се и му се присмиват. Помнеше, че Настася често бе до него; различаваше и още един човек, уж много познат, но кой именно изобщо не можеше да си спомни, и се измъчваше от това, дори плачеше. Понякога му се струваше, че вече месец лежи; друг път — че е все същият ден. Но за онова — за онова той съвсем беше забравил; ала в замяна на това всеки миг помнеше, че е забравил нещо, което не бива да забравя — терзаеше се, измъчваше се, напрягайки се да си спомни, стенеше, изпадаше в бяс или в ужасен, непоносим страх. Тогава искаше да стане, да избяга, но винаги някой го спираше насила и той пак изпадаше в безумие и безсъзнание. Най-после той се съвзе напълно.

Това стана една сутрин в десет часа. В този час в ясни дни слънцето винаги минаваше по дясната му стена с дълга ивица и осветяваше ъгъла до вратата. До леглото му стояха Настася и още един човек, който с голямо любопитство го разглеждаше, съвсем непознат. Беше млад човек с кафтан, с брадичка, приличаше на търговец. През полуотворената врата надничаше хазайката. Расколников се надигна.

— Кой е този, Настася? — запита той, сочейки момъка.

— Я го виж ти, свести се! — каза тя.

— Свести се — обади се търговецът.

Като разбра, че се е свестил, хазайката, която поглеждаше от вратата, веднага я затвори и се скри. Тя изобщо беше стеснителна и с мъка понасяше разговорите и разправиите; беше към четиридесетгодишна, мазна и тлъста, черновежда и черноока, добра поради дебелината и мързела си; а дори и доста привлекателна. Но прекалено срамежлива.

— Вие… кой сте? — продължи той да разпитва, като се обърна направо към търговеца. Но в този момент вратата пак се отвори широко и като се приведе малко, защото беше висок, влезе Разумихин.

— Ама че параходна каюта — завика той, влизайки, — все си удрям главата; и това ми било квартира! А ти, брат, си се свестил? Току-що разбрах от Пашенка.

— Ей сега се свести — каза Настася.

— Ей сега се свести — повтори пак след нея търговецът с лека усмивка.

— Ами вие кой сте? — обърна се изведнъж към него Разумихин. — Аз например, с ваше разрешение, съм Вразумихин; не Разумихин, както се обръщат към мене всички, а Вразумихин, студент, дворянски син, а той е мой приятел. Е, а вие кой сте?

— Ами аз съм служител в нашата кантора; от името на търговеца Шелопаев, по работа съм тука.

— Моля, седнете на този стол. — Самият Разумихин седна на другия от другата страна на масичката. — Ти, брат, добре направи, че се свести — продължи той, обръщайки се към Расколников. — Четвърти ден едва ядеш и пиеш. Ами да, с лъжичка ти давахме чая. Два пъти ти довеждах Зосимов. Помниш ли го Зосимов? Прегледа те внимателно и веднага каза, че е дребна работа — някак те е блъснала главата. Нервно разстройство някакво си, дажбата, казва, е била малка, бира и хрян и малко са му отпускали, от това е болестта, но нищо, ще му мине и ще са забрави. Браво на Зосимов! Бива го вече да лекува. Та, значи, да не ви задържам — обърна се той пак към търговеца, — ще бъдете ли така добър да обясните за какво сте дошли? Забележи, Родя, от кантората им вече втори път идват; само че преди идва не този, а друг, ние с него се разговаряхме. Кой беше оня, дето идва тук преди вас?

— Ами трябва да е било онзи ден, нали, да, точно тъй. Това ще да е Алексей Семьонович; и той служи в нашата кантора.

— Ами той май че е по-умен от вас, как мислите?

— Да, вярно, той някак е по-солиден…

— Похвално е, продължавайте.

— Ами чрез Афанасий Иванович Вахрушин, за когото смятам, неведнъж сте благоволили да слушате, по молба на вашта майчица, чрез нашата кантора имате да получите една сума — започна търговецът, обръщайки се направо към Расколников. — В случай че вие сте съвсем на себе си — да ви връча тридесет и пет рубли, тъй като Семьон Семьонович от Афанасий Иванович, по молба на вашта майчица, по предишния маниер е получила известие за същото. Знаете ли за това?

— Да… помня… Вахрушин… — проговори Расколников замислен.

— Чувате ли: познава ли търговеца Вахрушин! — извика Разумихин. — Как да не е в съзнание! Впрочем сега забелязвам, че и вие сте разумен човек. Да. Приятно е да слушаш умни приказки.

— Та той самият, значи, Вахрушин, Афанасий Иванович, и по молба на вашта майчица, която чрез него по същия начин вече ви е изпращала веднъж, той и този път не е отказал и е известил на Семьон Семьонович тия дни от своя си град да ви предаде тридесет и пет рубли, с надеждата за оправяне.

— Ето туй „с надеждата за оправяне“ ви се получи най-добре; и „вашта майчица“ не беше лошо. Е как според вас: в пълно или в непълно съзнание е той, а?