Престъпление и наказание

— Да, това е било благоразумно. Но цялата работа е там, че се е намерил господин Чебаров, висш съветник и делови човек. Пашенка без него нищо не би измислила, прекалено срамежлива е; да, но деловият човек не е срамежлив и веднага, разбира се, й задал въпроса има ли надежда да си получи парите? Отговор: има, защото има такава една майчица, дето със сто двадесет и пет рублевата си пенсия, макар тя гладна да стои, но на Роденка ще помогне, пък и сестричка такава има, че е готова за братчето си да се зароби. На това именно се надявал и той… Какво се размърда? Аз, брат, сега и най-съкровените ти тайни научих, нали си откровеничил с Пашенка още докато сте били на роднински начала, аз сега от любов към тебе ти го казвам… Така е то: честният и чувствителен човек откровеничи, а деловият човек слуша и си прави сметката как да те налапа. Та отстъпила тя тази полица, уж срещу задължение, на този Чебаров, а той я представил в участъка, не се посвенил. Като научих всичко това, исках, за да ми е чиста съвестта, също да му скроя номер, но по това време между нас с Пашенка настъпи хармония и аз заповядах да се сложи край на цялата тази работа още в самия й зародиш, като гарантирах, че ти ще платиш. Аз, брат, гарантирах за тебе, чуваш ли? Повикахме Чебаров, хвърлихме му десет рубли в муцуната, а документа си взехме и ето, имам чест да ви го представя — сега ви имат вяра, ето, вземете, скъсах го, както следва.

Разумихин сложи полицата на масата; Расколников я погледна и без да каже нито дума, се обърна към стената. А на Разумихин чак му стана неприятно.

— Виждам, брат — каза той след минута, — че пак направих глупост. Исках да те развлека, да те развеселя с бъбренето си, но май само те озлобих.

— Тебе ли не можех да позная, докато бях в безсъзнание? — попита Расколников, след като също помълча малко и без да си обръща главата.

— Мене, и дори по тази причина стигаше до изстъпление, особено веднъж, когато бях довел Заметов.

— Заметов?… Деловодителя?… Защо? — Расколников бързо се обърна и впи очи в Разумихин.

— Но ти защо така… Какво се разтревожи? Пожела да се запознае с тебе; сам пожела, защото ние с него много говорихме за тебе… Иначе от кого бих научил толкова неща за тебе? Славно момче е той, брат, чудесно… По свой начин, разбира се. Сега сме приятели; едва ли не всеки ден се виждаме. Аз нали се преместих в този квартал. Ти не знаеш ли още? Току-що се преместих. У Лавиза ходихме с него два пъти. Ти, Лавиза помниш ли я, Лавиза Ивановна?

— Бълнувах ли нещо?

— Че как не! В безсъзнание беше.

— За какво бълнувах?

— Я виж ти! За какво бълнувал? За каквото всички бълнуват. Е, брат, сега да не губя време и да си гледам работата.

Той стана от стола и посегна към фуражката си.

— За какво бълнувах?

— Като се хванеш за нещо! Да не би за някоя тайна да се страхуваш? Не бой се: за графинята нищо не си казвал. Но, виж, за булдог някакъв и за обички, и верижки някакви, и за Крестовския остров, и за портиер някакъв, и за Николай Фомич, и за Иля Петрович, помощник-полицейския, много приказва. Да, и освен това от собствения си чорап благоволихте много да се интересувате, много! Молехте се: дайте ми го, значи, и толкоз! Заметов лично по всички кьошенца търси чорапите ти и със собствените си, измити с парфюм и окичени с пръстени ръчички ви подаде тази мръсотия. Чак тогава се успокоихте и цяло денонощие държахте тази мръсотия в ръцете си, невъзможно беше да я издърпаме. Сигурно и сега е някъде под одеялото. Освен това за изрезки от панталон се моли, и то със сълзи! Ние дори взехме да разпитваме: какви ли ще са пък тия изрезки? Но нищо не можахме да разберем… А сега гледай! Ето тук са тридесет и пет рубли: вземам десет, а след около два часа ще ти представя отчет за тях. Същевременно ще се обадя и на Зосимов, макар че той и без това отдавна трябваше да е тук, защото минава единадесет. А вие, Настенка, по-често го наглеждайте, докато ме няма, ако поиска вода или нещо друго… А на Пашенка аз ще й кажа каквото трябва. Довиждане!

— Пашенка я нарича! Ах ти, хитра муцуно! — измърмори подире му Настася. После отвори вратата и взе да подслушва, но не изтърпя и също изтича долу. Много интересно й беше да разбере за какво говори той там с хазайката; и въобще личеше си, че е съвсем пленена от Разумихин.

Едва се затвори вратата зад гърба й, и болният отметна одеялото и като безумен скочи от леглото. С парещо, конвулсивно нетърпение чакаше по-скоро да си отидат, за да може насаме веднага да се залови за работа. Но за какво именно, за каква работа — това сега за проклетия забрави. „Господи, само едно ми кажи: знаят ли те всичко или още не знаят? Ами ако вече знаят и само се преструват, подиграват ми се, докато съм болен, а после изведнъж влязат и кажат, че всичко е отдавна известно и те само така… Какво да правя сега? Ето че забравих за проклетия; изведнъж забравих, ей сега помнех!…“