Престъпление и наказание

— Малини, мила моя, ще вземе от бакалницата. Слушай, Родя, тук, ти не знаеш, стана цяла история. Когато офейка от мен така мошенически и не каза къде живеещ, изведнъж така ме хвана яд, че реших да те намеря и да те накажа. И още същия ден се заех с това. Ходих, ходих, разпитвах, разпитвах! Тази, сегашната ти квартира, я бях забравил; впрочем никога не съм я помнил, защото не съм я знаел. А аз предишната квартира помня само, че е на Петте кьошета — в Харламовата къща. Търсих, търсих тази Харламова къща — пък после излезе, че съвсем не била Харламова, ами на Бух — как обърква човек понякога звуковете! Ядосах се и на другия ден да става каквото ще, отидох в адресната служба и представи си: за две минути те намериха. Записан си там.

— Записан!

— Разбира се; а, виж, генерал Кобелев просто не можаха да го открият, докато бях там. Е, дълго е за разправяне. И щом нахълтах тука, веднага разбрах всичките ти работи, всичките, братче, всичките, всичко зная; ето и тя видя: и с Никодим Фомич се запознах, И Иля Петровия ми го показаха, и с портиера, и с господин Заметов, Александър Григориевич, деловодителя в тукашния участък, а най-после и с Пашенка — това беше вече върхът; ето и тя знае…

— Влезе и под кожата — измърмори Настася с лукава усмивка.

— Да си бяхте сложили захарта в чая, Настася Никифоровна.

— Ей, куче! — викна изведнъж Настася и прихна да се смее. — Петрова съм, не Никифорова — добави тя изведнъж, когато престана да се смее.

— Ще го имаме предвид. Та така, брат, вместо излишни приказки исках най-напред да пусна тук повсеместно електрическа струя, тъй че наведнъж да изкореня всички предразсъдъци в това място; но Пашенка победи. Аз, брат, никак не съм очаквал, че тя е толкова… авенантничка7, а! Ти как мислиш?

Расколников мълчеше, макар че нито за миг не откъсваше от него тревожния си поглед, и сега упорито продължаваше да го гледа.

— Много дори — продължаваше Разумихин, без ни най-малко да се смущава от мълчанието, а сякащ се съгласяваше с получения отговор — и съвсем всичко даже й е наред, във всяко отношение.

— Ей, че чешит! — извика пак Настася, на която този разговор явно доставяше неописуемо блаженство.

— Лошото е, брат, че ти от самото начало не си съумял да подхванеш тази работа. С нея е трябвало по другояче. Това е, тъй да се каже, най-неочакван характер! Но за характера после… Но как например си могъл да докараш работите дотам, че тя да смее и обяд да не ти праща? Или например тази полица? Че ти луд ли си полици да подписваш! Или например този проектиран брак, когато дъщерята, Наталия Егоровна, е била жива… Аз всичко зная! Но впрочем виждам, че това е чувствителна струна и че съм магаре; ти прощавай. Но за глупостта: как мислиш, нали Прасковя Павловна, брат, съвсем не е толкова глупава, колкото може да се предположи от пръв поглед, а?

— Да… — процеди Расколников, гледайки встрани, но разбирайки, че е по-изгодно да поддържа разговора.

— Нали? — извика Разумихин, явно зарадван, че са му отговорили. — Но и умна не е, а? Съвсем, съвсем неочакван характер! Аз, брат, донякъде се обърквам, уверявам те… Четиридесет сигурно има. Тя казва — тридесет и шест — и има пълно право. Впрочем кълна ти се, че съдя за нея предимно умствено, метафизически само; то, брат, между нас такава задача се оплете, цяла алгебра! Нищо не разбирам! Но всичко това са глупости, само че тя, като видяла, че вече не си студент, че уроците и костюма ти вече ги няма и че след смъртта на своята госпожица вече няма защо да те държи на роднински начала, изведнъж се изплашила; а тъй както ти от своя страна си се заврял в дупката си, престанал си да поддържаш предишните отношения, намислила да те изгони от квартирата. И отдавна вече таяла това намерение, но за полицата и било жал. Освен това ти си я уверявал, че майка ти ще плати…

— Това от подлост го казах… Майка ми самата едва не проси милостиня… а пък аз лъжех, за да ме държат в квартирата и… да ме хранят — изрече високо и ясно Расколников.