— Как са попаднали? Как са попаднали? — извика Разумихин. — И нима ти, лекарят, ти, който си длъжен преди всичко човека да изучаваш и имаш възможност повече от всеки друг да изучиш човешката природа — нима не виждаш по всички тези данни що за натура е този Николай? Нима не виждаш още от пръв поглед, че всичко, което е казал на разпита, е свята истина? Точно тъй са му попаднали в ръцете, както е признал. Настъпил кутията и я вдигнал.
— Най-свята истина! Но сам си е признал, че първия път е излъгал.
— Чуй ме. Слушай внимателно: и портиерът, и Кох, и Пестряков, и другият портиер, и жената на другия портиер, и занаятчийката, която била по това време при нея в портиерната, и придворният съветник Крюков, който в същата тази минута бил слязъл от файтона и влизал във входа под ръка с дама — всички тоест осем или десет свидетели, единодушно свидетелстват, че Николай е бил свалил Дмитрий на земята, лежал отгоре му и го налагал, а оня го бил хванал за косите и също го налагал. Лежат те насред пътя и препречват входа; от всички страни ги ругаят а те „като малки деца“ (буквалният израз на свидетелите) се проснали един връз друг, квичат, бият се и се смеят, и двамата се смеят до пръсване с най-комични муцуни. А после като деца изтичали на улицата да се гонят. Чу ли? Сега забележи добре: телата горе са още топли; чуваш ли, топли, така са ги намерили! Ако са ги убили те или само Николай, и при това са ограбили сандъците чрез взлом или ако само са участвали някак в грабежа, то позволи ми да ти задам един-единствен въпрос: съответства ли подобно душевно настроение, тоест крясъци, смях, детински бой във входа — на брадви, кръв, злодейска хитрост, предпазливост, грабеж? Току-що са убили, преди някакви си пет или десет минути — защото така излиза, телата са още топли, и изведнъж зарязали телата и разтворената квартира, знаейки, че сега там отиват хора, и плячката зарязали, и като малки деца се въргалят на пътя, смеят се, привличат върху себе си вниманието на всички и за това има десет единодушни свидетели!
— Разбира се, странно е! Разбира се, невъзможно, но…
— Не, брат, без но, а ако обиците, оказали се същия ден и час в ръцете на Николай, наистина представляват важна фактическа контра срещу него — обаче лесно обяснима с неговите показания, следователно още спорна контра, то трябва да се вземат предвид и оправдаващите факти, още повече че това са факти необорими. А ти как мислиш, като се има предвид духът на нашата юриспруденция, ще приемат ли или способни ли са да приемат такъв факт — основан изключително на психологическата невъзможност, само на душевното настроение — за факт необорим и разрушаващ всички обвинителни и веществени факти, каквито и да са те? Не, няма да го приемат, за нищо на света няма да го приемат, защото ето на, намерили са кутията и човекът искал да се обеси, нещо, което било невъзможно, ако не се е чувствал виновен. Ето основния въпрос, ето за какво се горещя! Разбери!
— Да, виждам, че се горещиш. Чакай, забравих да те питам: как е доказано, че кутията с обиците наистина е взета от сандъка на старата?
— Това е доказано — отговори Разумихин мрачно и някак неохотно. — Кох я познал, посочил и човека, който я е заложил, а той доказал със сигурност, че вещта наистина е негова.
— Лошо. Още нещо! Никой ли не е видял Николай през времето, когато Кох и Пестряков са се качили горе, и не може ли това някак да се докаже?
— Там е работата я, че никой не го е виждал — отвърна Разумихин ядосан, — това е лошото; даже Кох и Пестряков не са ги забелязали, когато са се качвали горе, макар че тяхното свидетелстване сега навярно няма да има голяма стойност. „Видяхме — казват, — че квартирата е отворена, че там навярно се работи, но като минахме, не обърнахме внимание и не помним добре имаше ли там по това време работници или не.“
— Хм. Значи, само това остава като оправдание, че са се налагали един друг и са се смели. Да речем, това е силно доказателство, но… Позволи сега да те запитам: ти самият как си обясняваш този факт? Как си обясняваш намирането на обиците, ако наистина ги е намерил така, както е дал показания?