Престъпление и наказание

— Как си го обяснявам? Че какво има за обясняване: работата е ясна! Поне пътят, по който трябва да се води делото, е ясен и доказан, и именно кутийката го доказва. Истинският убиец е изтървал тези обици. Убиецът е бил горе, когато Кох и Пестряков са чукали, и е бил сложил резето. Кох е направил глупост, че е слязъл долу; тогава убиецът е изскочил и също е побягнал надолу, защото не е имал никакъв друг изход. На стълбището се е скрил от Кох, Пестряков и портиера в празната квартира точно в минутата, когато Дмитрий и Николай са изтичали навън, постоял е зад вратата, докато портиерът и ония са се качвали нагоре, изчакал е, докато утихнат стъпките, и си е слязъл преспокойно долу точно в минутата, когато Дмитрий и Николай са изтичали на улицата и всички те са се били разотишли и във входа не е имало никой. Може и да са го видели, но не са обърнали внимание, малко ли хора минават. А кутията е изтървал от джоба си, когато е стоял зад вратата, и не е забелязал, че я е изпуснал, защото не му е било до това. А кутията ясно доказва, че той именно там е стоял. Ето цялата работа!

— Заплетена работа! Не, брат, заплетено е. Тъкмо това е най-заплетеното!

— Но защо, защо?

— Ами защото всичко това прекалено сполучливо е съвпаднало… и се е преплело… също като в театър.

— Е-ех! — извика Разумихин, но в тази минута вратата се отвори и влезе едно ново лице, непознато на никого от присъстващите.

V

Това беше господин вече в напреднала възраст, важен, представителен, с хитра и презрителна физиономия. Той се спря до вратата, озъртайки се наоколо с обидно, нескривано учудване, и сякаш питаше с поглед: „Но къде съм попаднал?“ Недоверчиво и дори с някаква привидна уплаха, едва ли не с оскърбление, той оглеждаше тясната и схлупена „корабна каюта“ на Расколников. Със същото учудване премести и впери след това поглед в самия Расколников, който лежеше разсъблечен, чорлав, немит на своята мизерна и мръсна кушетка и също го разглеждаше неподвижно. После все така бавно заразглежда раздърпаната, небръсната и чорлава фигура на Разумихин, който на свой ред го гледаше дръзко-въпросително право в очите, без да мръдне от мястото си. Напрегнатото мълчание продължи около минута и най-после, както и трябваше да се очаква, стана малка смяна на декорацията. Досетил се навярно, по някои, впрочем твърде ясни данни, че с подчертано строга осанка тук, в тази „корабна каюта“, абсолютно нищо не може да постигне, влезлият господин малко поомекна и вежливо, макар и доста сухо, произнесе, обръщайки се към Зосимов и разчленявайки всяка сричка на своя въпрос:

— Родион Романович Расколников, господин студент или бивш студент?

Зосимов бавно се помръдна и може би щеше да отговори, ако Разумихин, към когото изобщо не се бяха обърнали, не бе го изпреварил веднага:

— Ето го, лежи на дивана! А вие какво искате?

Това фамилиарно „А вие какво искате?“ сякаш удари важния господин; той дори едва не се обърна към Разумихин, но успя все пак навреме да се сдържи и бързо се обърна отново към Зосимов.

— Ето го Расколников! — измънка Зосимов, като кимна към болния, после се прозя, като някак необикновено широко си разтвори устата и необикновено дълго я държа в такова положение. После бавно бръкна в джобчето на жилетката си, извади огромен тумбест златен часовник с капак, отвори го, погледна и пак така бавно и лениво взе да си го прибира.

Самият Расколников през цялото време лежеше мълчаливо по гръб и упорито, макар и без никаква мисъл, гледаше влезлия. Лицето му, което вече не беше обърнато към занимателното цветче на тапета, беше извънредно бледо и изразяваше изключително страдание, сякаш току-що бе понесъл болезнена операция или едва-що бяха престанали да го мъчат. Но влезлият господин малко по малко започна да събужда у него все по-голямо и по-голямо внимание, после недоумение, после недоверчивост и сякаш дори страх. И когато Зосимов, посочвайки го, каза: „Ето го Расколников“, той изведнъж бързо се надигна, сякаш подскочи, седна на леглото и с почти предизвикателен, но пресеклив и слаб глас произнесе:

— Да! Аз съм Расколников! Какво искате?

Гостът го погледна внимателно и внушително изрече:

— Пьотр Петрович Лужин. Смея да се надявам, че името ми вече не ви е съвсем непознато.

Но Расколников, който очакваше съвсем друго, го погледна тъпо и замислено и не отговори нищо, като че наистина за пръв път чуваше името на Пьотр Петрович.

— Как? Нима досега не сте получили никакво известие? — запита Пьотр Петрович засегнат.

В отговор на това Расколников бавно се отпусна на възглавницата, сложи ръце под главата си и се загледа в тавана. На лицето на Лужин се изписа разочарование. Зосимов и Разумихин го заразглеждаха с още по-голямо любопитство и той накрая явно се смути.

— Аз предполагах и разчитах — замънка той, — че писмото, пуснато преди повече от десет дни, даже едва ли не преди две седмици…