Престъпление и наказание

Расколников се размърда и понечи да каже нещо; на лицето му се изписа известно вълнение. Пьотр Петрович спря, изчака, но тъй като нищо не последва, продължи:

— …Всеки момент. Намерих им квартира на първо време…

— Къде? — тихо попита Расколников.

— Съвсем наблизо, в дома на Бакалеев.

— Това е на Вознесенска — прекъсна го Разумихин. — Там има два етажа стаи под наем; търговецът Юшин ги държи; ходил съм…

— Да, стаи под наем…

— Страшна работа: мръсотия, смрад, пък и мястото е подозрително; разни работи са се случвали; и дявол знае какви не живеят там!… Отбивал съм се във връзка с един скандален случай. Но впрочем, евтино е.

— Аз, разбира се, не съм могъл да събера толкова сведения, защото аз самият съм нов човек тук — възрази обиден Пьотр Петрович. — Впрочем наел съм две много, много чистички стаички и тъй като е за твърде кратко време… Аз намерих вече и истинската, тоест бъдещата ни квартира — обърна се той към Расколников. — Сега я обзавеждам, а междувременно и аз самият се свирам в една мебелирана стая, на две крачки оттук, у госпожа Липевехзел, в квартирата на един мой млад приятел, Андрей Семьонович Лебезятников; той именно ми посочи дома на Бакалеев.

— Лебезятников? — бавно каза Расколников, като да си спомняше нещо.

— Да, Андрей Семьонович Лебезятников, чиновник в министерството. Познавате ли го?

— Да… не… — отговори Расколников.

— Извинете, така ми се стори, поради вашия въпрос. Аз бях някога негов настойник… Много мил млад човек… Любознателен… Аз винаги с удоволствие се срещам с младежи, от тях научаваш всичко ново — Пьотр Петрович огледа с надежда всички присъстващи.

— В какво отношение? — запита Разумихин.

— В най-сериозното, така да се каже, което се отнася до самата същност на нещата — подхвана Пьотр Петрович, като че зарадван от въпроса. — Аз, знаете ли, вече десет години, откак не съм идвал в Петербург. Всички тези наши новости, реформи, идеи — всичко това стигна и до нас в провинцията; но за да виждаш по-ясно и за да виждаш всичко, трябва да си в Петербург. Та мисълта ми е именно такава, че най-много ще забележиш и ще научиш, като наблюдаваш младото наше поколение. И да си призная, радвам се…

— На кое именно?

— Въпросът ви е обширен. Може би греша, но ми се струва, че намирам по-ясен поглед върху нещата, повече, така да се каже, критичност, повече деловитост.

— Това е вярно — процеди Зосимов.

— Глупости, деловитост няма — озъби му се Разумихин. — Деловитостта се придобива трудно, а не пада даром от небето. Ние едва ли не от двеста години сме отвикнали от всякаква работа… Идеи може и да зреят — обърна се той към Пьотр Петрович, — и стремеж към доброто има, макар и детински; и честност ще се намери, въпреки че тук се навъдиха безброй мошеници, но деловитост все пак няма! Деловитостта в ботуши крачи.

— Не мога да се съглася с вас — с явно наслаждение възрази Пьотр Петрович. — Разбира се, увлечения, отклонения има, но трябва да бъдем снизходителни: увлеченията говорят за план в работата и за онази неправилна външна обстановка, в която протича работата. И ако е направено малко, то и времето не беше много. За средствата да не говорим. А според моето лично мнение, ако щете, все пак нещо е направено: разпространени са нови, полезни мисли, разпространени са някои нови, полезни съчинения вместо предишните мечтателни и романтически; литературата придобива по-зрял характер; изкоренени са и са осмени много вредни предразсъдъци… С една дума, ние безвъзвратно се откъснахме от миналото, а това според мене вече е нещо…

— Ама че го е назубрил! Представя ни се — каза изведнъж Расколников.

— Какво? — запита Пьотр Петрович, който недочу, но не получи отговор.

— Всичко това е истина — побърза да добави Зосимов.

— Нали? — продължи Пьотр Петрович, поглеждайки любезно към Зосимов. — Съгласете се сам — обърна се той към Разумихин, но вече с оттенък на известно тържество и превъзходство, и за малко не добави „млади човече“, — че е налице преуспяване или, както казват сега, прогрес, поне в името на науката и икономическата правда…

— Общи приказки!