Престъпление и наказание

— По-лошо можеше да стане, ако не бяхме го послушали — каза Зосимов вече по стълбата. — Не бива да го дразним…

— Какво му става?

— Да може да получи някакъв благоприятен тласък, ето какво му трябва! Одеве беше добре… Знаеш ли, той мисли за нещо! Нещо неподвижно тягостно… Много се страхувам; непременно е така!

— За този господин може би, Пьотр Петрович! От разговора личи, че той ще се жени за сестра му и че Родя точно преди да се разболее, е получил писмо…

— Да, дяволът го домъкна точно сега; може би развали всичко. А ти забеляза ли, че той към всичко е равнодушен, на всичко отговаря с мълчание, с изключение на едно, от което побеснява — това убийство…

— Да, да! — подхвана Разумихин. — Много добре забелязах! Интересува се, плаши се. Наплашили са го тъкмо когато е започвала болестта, в участъка, при полицейския, припаднал е.

— Разкажи ми го по-подробно довечера и аз после ще ти кажа някои работи. Интересува ме той, много! След половин час ще намина да видя какво става… Възпаление впрочем няма да има…

— Благодаря ти! А пък аз в това време ще почакам у Пашенка и ще го наблюдавам чрез Настя…

Останал сам, Расколников с нетърпение и мъка погледна Настася; но тя още се бавеше.

— Чай ще пиеш ли сега? — попита тя.

— После! Искам да спя! Остави ме…

Той конвулсивно се обърна към стената; Настася си излезе.

VI

Но щом тя излезе, той стана, сложи куката на вратата, развърза донесения одеве от Разумихин вързоп с дрехи, който той пак бе завързал, и започна да се облича. Чудно нещо: струваше му се, че изведнъж е станал напълно спокоен; нямаше нито безумното бълнуване, както одеве, нито паническия страх, който непрекъснато изпитваше напоследък. Това беше първата минута на някакво странно, внезапно спокойствие. Движенията му бяха точни и определени, в тях личеше твърдо намерение. „Още днес, още днес!…“ — мърмореше си той. Разбираше обаче, че е още слаб, но извънредно силното душевно напрежение, достигнало до спокойствие, до една застинала мисъл, му даваше сили и самоувереност; впрочем той се надяваше, че няма да падне на улицата. Като облече всичко ново, погледна към парите, оставени на масата, помисли и си ги прибра в джоба. Бяха двадесет и пет Рубли. Взе и всички медни петачета, рестото от десетте рубли, изхарчени от Разумихин за дрехите. После тихо сне куката, излезе от стаята, спусна се по стълбите и надникна в широко отворената кухня. Настася стоеше с гръб към него и разпалваше самовара на хазайката. Тя не чу нищо. Пък и кой би допуснал, че той ще излезе? След минута беше вече на улицата.

Беше към осем, слънцето залязваше. Все същият задух — но той жадно пое този смрадлив, прашен, заразен от града въздух. Започна сякаш леко да му се вие свят; някаква дива енергия заблестя изведнъж във възпалените му очи на отслабналото му, възжълто лице. Той не знаеше, а и не мислеше къде отива; знаеше едно: „че всичко това трябва да свърши още днес, отведнъж, веднага; че иначе няма да се върне вкъщи, защото не иска да живее така.“ Как да се свърши, по какъв начин? За това нямаше понятие, а и не искаше да мисли. Отпъждаше мисълта: тя го терзаеше. Само чувстваше и знаеше, че трябва всичко да се промени, така или иначе, „по какъвто и да е начин“, повтаряше той с отчаяние, вцепенена самоувереност и решителност.

По стар навик тръгна право към Сенния площад по обичайния път на предишните си разходки. На улицата до площада, пред едно дюкянче, стоеше млад чернокос латернаджия и въртеше някакъв твърде сантиментален романс. Той акомпанираше на застаналата пред него на тротоара девойка, около петнадесетгодишна, облечена като госпожица, с кринолин, с пелеринка, с ръкавици и сламена шапчица с огненочервено перо; всичко това беше вехто и износено. С уличен, дрезгав, но доста приятен и силен глас тя пееше романса в очакване да излезе някой от дюкянчето да й даде две копейки. Расколников застана до спрелите двама-трима слушатели, послуша, извади петак и го сложи в ръката на девойката. Тя изведнъж прекъсна пеенето на най-лиричната и висока нота, сякаш го пресече, викна рязко на латернаджията: „Стига!“ и двамата се помъкнаха по-нататък към следващото дюкянче.

— Обичате ли уличното пеене? — обърна се изведнъж Расколников към един вече немлад минувач, който стоеше редом с него до латерната и имаше вид на фланьор8. Оня го погледна странно и се учуди. — Аз обичам — продължи Расколников, но с такъв вид, като да не говореше за пеене по улицата, а за нещо съвсем друго, — обичам, когато пеят с латерна в студена и влажна есенна вечер, непременно влажна, когато всички минувачи са със зеленикави и болни лица; или още по-добре, когато вали мокър сняг право надолу, без вятър… нали знаете? А през него блестят газените фенери…