Престъпление и наказание

— Кого? Мене? За такава фантазия ще му отвинтя носа! Починков, номер четиридесет и седем, квартирата на чиновника Бабушкин…

— Няма да дойда, Разумихин! — Расколников се обърна и си тръгна.

— Бас държа, че ще дойдеш! — извика подире му Разумихин. — Иначе ти… иначе не искам да те зная! Почакай, хей! Заметов там ли е?

— Там е.

— Видя ли те?

— Видя ме.

— Говорихте ли?

— Говорихме.

— За какво? Впрочем върви по дяволите, не ми казвай. У Починков, четиридесет и седем, Бабушкин, помни!

Расколников стигна до Садовая и сви. Разумихин гледаше подире му замислен. Най-после махна с ръка и влезе в къщата, но се спря посред стълбите.

„Дявол го взел! — продължи той почти гласно. — Смислено говори, а като че ли… Ами и аз съм глупак! Че нима лудите не говорят смислено? А Зосимов, струва ми се, именно от това се страхува! — Той се плесна по челото. — Ами ако… е, как да го пускаш сега сам! Ще вземе да се удави… Ех, че глупост направих! Не може така!“ И той затича обратно подир Расколников, но онзи се беше изпарил. Той плю и с бързи крачки се върна в „Кристалният дворец“ да разпита по-скоро Заметов.

Расколников отиде направо на — ския мост, застана на средата, до перилата, облакъти се на тях и се загледа надолу. След като се раздели с Разумихин, той усети такава слабост, че едва се дотътра дотук. Искаше му се някъде да седне или да легне, на улицата. Наведен над водата, той гледаше машинално последните розови отблясъци на залеза, къщи, които тъмнееха в сгъстяващия се здрач, един далечен прозорец, някъде в мансарда на левия бряг, искрящ, сякаш пламнал от последния слънчев лъч, който го бе осветил за миг, тъмнеещата вода на канала и като че внимателно се вглеждаше в тази вода. Най-накрая пред очите му се завъртяха някакви червени кръгове, къщите се залюляха, минувачите, крайбрежните улици, каляските — всичко се завъртя и затанцува наоколо му. Изведнъж той потръпна, може би спасен от нов припадък поради едно ужасно и безобразно видение. Почувства, че някой е застанал до него, отдясно, редом; погледна и видя една жена — висока, забрадена с жълто, продълговато, изпито лице и зачервени, хлътнали очи. Тя гледаше право в него, но очевидно нищо не виждаше и никого не различаваше. Изведнъж се облегна с дясната си ръка о перилата, вдигна десния си крак и го преметна през решетката, после левия и се хвърли в канала. Мръсната вода се разтвори, погълна за миг жертвата, но след минута удавницата изплува и бавно се понесе надолу по течението, с глава и крака във водата и с гръб на повърхността, с усукана и надута над водата като възглавница пола.

— Удави се, удави се! — викаха десетки гласове; хората се стичаха и двете крайбрежни улици се пълнеха със зяпачи; на моста около Расколников се стълпи народ, който напираше и го притискаше отзад.

— Божичко, че това е нашата Афросинюшка! — чу се някъде наблизо плачлив женски вик. — Божичко, спасете я! Милички, извадете я!

— Лодка! Лодка! — викаха в тълпата.

Но вече нямаше нужда от лодка: един стражар изтича по стълбите към канала, свали шинела, ботушите и се хвърли във водата. Работата не беше трудна: водата носеше удавницата на две крачки от стълбите, той я хвана с дясната ръка за дрехите с лявата успя да хване пръта, който му подаде другарят му и удавницата веднага бе извадена. Сложиха я на гранитните камъни на стълбата. Тя се съвзе скоро, надигна се, седна, взе да киха и пухти, като безсмислено триеше с ръце мократа си рокля. Не говореше нищо.

— Съвсем се пропи, Божичко, съвсем — виеше същият женски глас вече до Афросинюшка, — тези дни искаше да се беси от въжето я смъкнаха. Отидох до бакалина, оставих момиченцето да я пази — и ето на — стана грях! От еснафите е, бащице, от нашите, наблизо живее, втората къща от края, ей тук…

Хората се разотиваха, стражарите още се занимаваха с удавницата, някой спомена за участъка… Расколников гледаше всичко със странно чувство на равнодушие и безучастност. Стана му противно. „Не, гадно е… във водата… не струва — мърмореше си той. — Нищо няма да стане — добави, — няма защо да чакам. Какво, участъка… А защо Заметов не е в участъка? В десет е отворен…“ Обърна се с гръб към парапета и се огледа.

„Е, тогава какво! Добре!“ — каза той решително, тръгна си от моста и се запъти към участъка. Сърцето му беше празно и глухо. Не искаше да мисли. Дори мъката му мина, нямаше и следа от одевешната енергия, с която излезе от къщи, „за да сложи край на всичко!“ Замести я пълна апатия.

„Е какво, и това е изход! — мислеше той, вървейки бавно и отпуснато по крайбрежната улица. — Все пак ще сложа край, защото искам… изход ли е това обаче? Е, все едно! Метър пространство ще имам — хе! Какъв край все пак! Нима е краят? Ще им кажа ли или няма да им кажа? Е… по дяволите! Пък и изморен съм: да можеше по-скоро да легна или да седна някъде! Най-срамното е, че е прекалено глупаво. Но плюя и на това. Тю, какви глупости ми идват в главата…“