Престъпление и наказание

Стражарите бяха доволни, че са научили кой е премазаният. Расколников каза и своето име, даде адреса си и най-настойчиво, като че се отнасяше за собствения му баща, ги увещаваше да пренесат по-скоро загубилия съзнание Мармеладов в квартирата му.

— Ето тук, през три къщи — разпореждаше се той, — домът на Козел, на немеца, богаташа… Навярно тъкмо се е прибирал пиян вкъщи. Познавам го… Той е пияница… Семейство има, жена, деца, дъщеря има. Къде ще го карате в болницата сега, а там в къщата навярно има лекар! Аз ще платя, ще платя!… все пак свои хора веднага ще му помогнат, а до болницата ще умре…

Той дори успя да мушне незабелязано пари на стражаря; работата впрочем беше ясна и законна и във всеки случай тук по-скоро можеше да получи помощ. Вдигнаха премазания и го понесоха; помагачи се намериха. Къщата на Козел беше на тридесетина крачки. Расколников вървеше отзад, крепеше внимателно главата и показваше пътя.

— Насам, насам! По стълбите трябва да го качваме с главата нагоре; обърнете се… така! Ще ви платя, ще ви се отблагодаря — мърмореше той.

Катерина Ивановна, както винаги, щом намереше свободна минута, веднага започваше да ходи напред-назад по малката си стаичка, от прозореца до печката и обратно, със здраво скръстени на гърдите ръце, като си приказваше сама и кашляше. Напоследък тя започна все по-често и продължително да разговаря с по-голямото си момиченце, десетгодишната Полинка, която макар още да не разбираше много неща, затова пък много добре беше разбрала, че е необходима на майка си, и винаги я следеше с големите си умни очички и всякак хитруваше, за да се прави, че уж всичко разбира. Този път Полинка събличаше малкото си братче, на което целия ден не му беше добре, за да го сложи да спи. Докато чакаше да му сменят ризката, която трябваше същата нощ да бъде изпрана, момченцето седеше мълчаливо на стола със сериозен израз, изправено и неподвижно, с изпънати напред прилепени едно до друго крачета, с петички към присъстващите, а с пръстите встрани. То слушаше какво си говорят майка му и сестричето, надуло устнички, широко разтворило очички и без да шавне, точно както обикновено трябва да седят всички умни момченца, когато ги събличат, за да ги сложат да спят. Другото момиченце, още по-малко от него, в дрипи, стоеше до паравана и чакаше реда си. Вратата към стълбите беше отворена, за да се защитят, поне донякъде, от облаците тютюнев дим, които нахлуваха от другите стаи и от които нещастната туберкулозна жена непрекъснато кашляше дълго и мъчително. Катерина Ивановна сякаш бе отслабнала още повече през тази седмица и червените петна по бузите й пламтяха още по-ярко.

— Няма да ми повярваш, ти не можеш да си представиш, Полянка — говореше тя, като се разхождаше по стаята, — колко весело и богато живеехме вкъщи при баща ми и как този пияница погуби мене и вас всички ще погуби! Баща му беше статски полковник и вече почти губернатор; оставаше му да направи една само крачка и затова всички, които идваха у нас, му казваха: „Ние, Иван Михайлович, вече ви имаме за наш губернатор.“ Когато аз… кха! Когато аз… кха-кха-кха… триж проклет живот! — извика тя, като изплю храчките и се хвана за гърдите. — Когато аз… ах, когато на последния бал у предводителя на дворянството… ме видя княгиня Безземелна — която после, когато се омъжих за баща ти, Поля, ми даде благословия — веднага попитала: „Не е ли това същата мила девойка, която танцува с шал при завършване на пансиона?…“ (Разпраното трябва да се зашие; да беше взела иглата да го закърпиш още сега, както съм те учила, иначе утре… кха! — утре… кха-кха-кха!… още повече ще го скъса — извика тя, като се дереше от кашлицата.) Тогава от Петербург току-що беше пристигнал камерюнкерът княз Шчеголски… танцува с мене мазурка и още на другия ден искаше да дойде да поиска ръката ми; но аз му благодарих най-учтиво и казах, че сърцето ми отдавна принадлежи на друг. Този друг беше твоят баща, Полинка; татко ужасно се ядоса… А водата готова ли е? Хайде, дай ризката; ами чорапките?… Лида — обърна се тя към малката дъщеря, — ти тази нощ тъй спи, без ризка; все някак… и чорапките си сложи при ризката… Заедно да ги изпера… Къде се бави този дрипльо, пияница! Захабил си е ризата, на пачавра я е направил, изпокъсал я е цялата… Поне всичко наведнъж, да не се мъча две нощи? Господи! Кха-кха-кха! Пак! Какво е това? — извика тя, като видя тълпата в коридора и хората, които влизаха в стаята й, понесли нещо. — Какво е това? Какво носят? Господи!

— Ами къде да го сложим? — попита стражарят, оглеждайки се, след като вече бяха внесли в стаята окървавения и в безсъзнание Мармеладов.

— На дивана! Сложете го направо на дивана, ето с главата насам — нареждаше Расколников.

— Прегазиха го на улицата! Пиян! — извика някой от коридора. Катерина Ивановна стоеше цяла пребледняла и дишаше тежко. Децата се изплашиха. Малката Лидочка извика, спусна се към Полинка, прегърна я и цялата се разтрепера.

След като настани Мармеладов, Расколников се спусна към Катерина Ивановна.