Престъпление и наказание

За участъка трябваше да върви все направо и на втората пряка да свие вляво: той беше на две крачки. Но като стигна до първата пряка, спря, поразмисли, сви в пресечката и заобиколи през две улици — може би без цел, а може би и за да отложи поне още малко и да спечели време. Вървеше и гледаше в земята. Изведнъж сякаш някой му прошепна нещо на ухото. Вдигна глава и видя, че стои пред онази къща, точно до вратата. От онази вечер не бе идвал тук, не бе и минавал. Непреодолимо и необяснимо желание го повлече. Той влезе в къщата, премина входа, после сви В първия коридор вдясно и се заизкачва по познатите стълби към четвъртия етаж. На тясното и стръмно стълбище беше много тъмно. Спираше на всяка площадка и се оглеждаше с любопитство. На площадката на първия етаж рамката на прозореца беше извадена. „Тогава не беше“ — помисли си той. Ето и квартирата на втория етаж, където работеха Николашка и Митка. „Заключена е; и вратата е боядисана; значи, дава се под наем. Ето и третия етаж… и четвъртия… Тук!“ Изпадна в недоумение; вратата към тази квартира беше широко отворена, вътре имаше хора, чуваха се гласове; това никак не го очакваше. След известно колебание изкачи последните стъпала и влезе в квартирата.

И тук се ремонтираше: вътре имаше работници; това като че го порази. Той си мислеше, че ще намери всичко точно така, както го бе оставил тогава, дори може би и труповете на същите места на пода. А то: голи стени, никакви мебели; странно някак! Отиде до прозореца и седна на перваза.

Бяха само двама работници, и двамата — млади момчета, единият — по-възрастен, а другият — доста по-млад. Те облепваха стените с нови тапети — бели на лилави цветчета — вместо предишните жълти, изпокъсани и извехтели. На Расколников това, кой знае защо, ужасно не му хареса; той гледаше враждебно тези нови тапети, сякаш съжаляваше, че така са променили всичко.

Работниците, очевидно, се бяха забавили и затова бързо свиваха хартията и се готвеха да си вървят. Появата на Расколников почти не привлече вниманието им. Те разговаряха за нещо. Расколников скръсти ръце и се заслуша.

— Идва тя, оназ де, заранта при мене — говореше по-големият на по-малкия, — по тъмно още, издокарана, не ти е работа. „Какво — казвам, — ми се лимончиш, какво ми се портокалчиш?“ „Аз — казва, — Тит Василич, искам отсега нататък изцяло Да съм във ваша власт.“ Ето какво било! А пък издокарана; журнал, същински журнал!

— Ами какво е журнал, чичко? — запита младият. Той явно се учеше от „чичкото“.

— Журнал, това, братле, значи, са картички таквиз, шарени, на тукашните шивачи всяка събота им идат по пощата, от чужбина, и там, значи, е казано кой как да се облича — и за мъжете, значи, и за жените. Изрисувано е, значи. Мъжкият пол повечето с палта е изрисуван, а пък по женската част таквиз суфлери, братле, да гледаш, да им се ненагледаш!

— То какво ли няма в тоз Питер! — възкликна въодушевено по-младият. — От пиле мляко само няма!

— Освен туй, братле, всичко се намира — потвърди наставнически по-възрастният.

Расколников стана и отиде в другата стая, където преди стояха леглото, сандъчето и скринът; без мебелите стаичката му се видя ужасно малка. Тапетите бяха същите; в ъгъла върху тях ясно личеше мястото на иконостаса. Той погледна и се върна при прозореца. По-възрастният работник го поглеждаше под око.

— Вие какво искате? — запита той изведнъж, обръщайки се към него.

Вместо отговор Расколников стана, излезе на стълбището, хвана звънчето и го дръпна. Същото звънче, същият тенекиен звук! Дръпна втори, трети път; вслушваше се и си спомняше. Предишното мъчително, страшно чувство започваше все по-ярко и по-живо да се възобновява в него, той потрепваше при всяко дръпване и му ставаше все по-приятно и по-приятно.

— А бе ти какво искаш? Кой си? — извика работникът и излезе при него.

Расколников пак влезе вътре.

— Квартирата искам да наема — каза той, — оглеждам я.

— Квартири нощем не се наемат; и освен това трябва да дойдете с портиера.

— Подът е измит: ще се боядисва ли? — продължи Расколников. — Ами кръв няма ли?

— Каква кръв?

— Че нали старицата я убиха, и сестра й. Тук имаше цяла локва.

— А бе ти що за човек си? — извика разтревожен работникът. — Аз?

— Да.

— Искаш ли да знаеш?… Да идем в участъка, там ще кажа. Работниците го изгледаха с недоумение.

— Време е да си ходим, забавихме се. Хайде, Альошка. Трябва да заключим — каза по-възрастният.

— Да вървим! — отвърна Расколников равнодушно, мина напред и заслиза бавно по стълбите. — Ей, портиерът! — извика той, стигайки до входа.

Няколко души стояха до самия вход на къщата, откъм улицата, и зяпаха минувачите: двамата портиери, една жена, някакъв занаятчия по халат и още неколцина. Расколников отиде право при тях.

— Какво искате? — обади се един от портиерите. Беше ли в участъка?

— Ей сега бях. Защо питате?

— Има ли някой? — Има.

— И помощник-началникът ли е там?

— Беше по едно време. На вас защо ви е? Расколников не отговори и застана до него замислен.

— Идва да гледа квартирата — каза, приближавайки се, по-възрастният работник.

— Коя квартира?