— За Бога, успокойте се, не се страхувайте! — приказваше забързано той. — Пресичал улицата, прегазила го каляска, не се безпокойте, ще се съвземе, аз ги накарах да го донесат тук… идвал съм у вас, помните ли… Той ще се свести, аз ще платя!
— Намери си го! — отчаяно извика Катерина Ивановна и се хвърли към мъжа си.
Расколников скоро разбра, че тя не е от онези жени, които веднага припадат. В миг под главата на нещастника бе сложена възглавница, за което още никой не бе помислил. Катерина Ивановна започна да го съблича, да го оглежда, въртеше се около него и не губеше присъствие на духа, забравила себе си, прехапала треперещите си устни и сподавила воплите, готови да се изтръгнат от гърдите й.
Расколников в това време склони някого да изтича за лекар. Оказа се, че лекарят живее през една къща.
— Изпратих да викнат лекар — повтаряше той на Катерина Ивановна, — не се безпокойте, аз ще платя. Няма ли вода?… И дайте кърпа, пешкир, нещо, по-скоро; още не се знае как е ранен… Той е ранен, а не убит, вярвайте… Какво ли ще каже докторът?
Катерина Ивановна се спусна към прозореца; там в ъгъла, на продънен стол имаше голям глинен леген с вода, сложен, за да се изпере през нощта бельото на децата и съпруга. С това нощно пране се занимаваше самата Катерина Ивановна, собственоръчно, най-малко два пъти седмично, а понякога и по-често, защото бяха стигнали дотам, че вече почти нямаха бельо за смяна и всеки член на семейството имаше само по един кат, а Катерина Ивановна не можеше да понася нечистотата и предпочиташе да се измъчва през нощта непосилно, докато всички спят, за да успее до сутринта да изсуши мокрото бельо на опънатото въже и да им го даде чисто, отколкото да вижда в къщата си мръсотия. Тя се опита да вдигне легена, за да го пренесе, както искаше Расколников, но едва не падна с него. Расколников вече беше успял да намери пешкир, намокри го и взе да мие обляното в кръв лице на Мармеладов. Катерина Ивановна стоеше до него, с болка си поемаше дъх и се държеше за гърдите. Самата тя се нуждаеше от помощ. Расколников започна да разбира, че може би е направил зле, като настоя да пренесат тук прегазения. Стражарят също стоеше в недоумение.
— Поля! — извика Катерина Ивановна. — Тичай при Соня, по-скоро. Дори да не я завариш вкъщи, кажи, че баща й са го прегазили коне и веднага да дойде тук… като се върне. По-скоро, Поля! На, завий се с шала!
— Се сила тицай! — извика изведнъж момченцето от стола й, както преди, продължи да седи мълчаливо и изпънато на стола, с широко разтворени очички, с петите напред и пръстчетата встрани.
Междувременно стаята така се изпълни, че нямаше къде игла да падне. Стражарите си отидоха, с изключение на един, който остана за малко и се мъчеше да изгони хората вън на стълбището. Затова пък от вътрешните стаи наизлязоха едва ли не всички квартиранти на госпожа Липевехзел и отначало уж се блъскаха само край вратите, но после на тълпа нахлуха в самата стая. Катерина Ивановна изпадна в изстъпление.
— Оставете човека поне спокойно да умре! — развика се тя срещу цялата тълпа. — Намерили си зрелище! И пушат! Кха-кха-кха! И с шапки да бяхте влезли! Един даже е с шапка… Вън! Поне към мъртвото тяло имайте уважение!
Кашлицата я задуши, но заплахата подейства. От Катерина Ивановна очевидно дори се страхуваха; квартирантите един след друг се запътиха обратно към вратата с онова странно вътрешно чувство на задоволство, което винаги се забелязва дори у най-близките хора, когато внезапно нещастие сполети ближния им, и от което не се е избавил нито един човек, без изключение, независимо и от най-искреното чувство на съжаление и съчувствие.
Впрочем зад вратата се чуха гласове за болница и че не бива да бъдат безпокоени излишно хората, които живеят тук.
— И да умре не бива! — извика Катерина Ивановна и се спусна да отвори вратата, за да изсипе гръм и мълнии върху главите им, но се сблъска на вратата със самата госпожа Липевехзел, която току-що беше успяла да научи за нещастието и дотича да въдвори ред. Тя беше изключително заядлива и безредна немкиня.
— Ах, Боже мой! — плесна тя с ръце. — Ваш мъж пиян сгазил кон. Трябва в болница! Аз тук хазайка!
— Амалия Людвиговна! Моля ви да мислите какво говорите — започна високомерно Катерина Ивановна (с хазайката тя винаги говореше с високомерен тон, та онази „да си знае стото“, и дори сега не можеше да си откаже това удоволствие) — Амалия Людвиговна…
— Аз на вас казал веднъж навинаги, че вие не смеете казвате мене Амал Людвиговна; аз Амал Иван!