Принцът на тръните

— Преди имахме основания да ви преценим като подходящ за висока служба, сър Макин — каза баща ми с глас студен като очите му. — Затова сега ви даваме възможност да ни представите обяснение за действията си.

Пот лъсна по челото на Макин. Сигурно и той бе репетирал речта си като мен. И пак като мен явно я беше забравил до последната дума.

— Принцът притежава цялата изобретателност, която подобава на един достоен престолонаследник — започна той. Видях как кралицата свъси вежди при това неочаквано начало. Дори баща ми сви устни и ме стрелна с непроницаем поглед. — Когато най-сетне го намерих, бяхме на вражеска територия… Джазет… на повече от триста мили южно от Анкрат.

— Знам къде е Джазет, сър Макин — каза баща ми. — Не си правете труда да ми четете лекции по география.

Макин наклони глава.

— Като всички велики мъже в тези неспокойни времена, ваше величество има много врагове. Сам човек, дори лоялен и умел с меча като мен, не би могъл да защити престолонаследника в земя като Джазет. Анонимността беше най-добрата защита на принц Йорг.

Погледнах към царедворците. Излизаше, че Макин не е изгубил ума и дума все пак. Думите му имаха ефект.

Баща ми прокара ръка по брадата си.

— Тогава би трябвало да се върнете в замъка анонимно, заедно с повереника си, сър Макин. Чудя се защо това пътуване ви отне четири години.

— Принцът се беше събрал с банда наемници, ваше величество, и без чужда помощ беше съумял да спечели верността им. Каза ми в прав текст, че ако понеча да го отведа, те ще ме убият, а ако успея някак да го отвлека, ще се представя с истинското си име на всеки срещнат. И аз му повярвах, защото той притежава волята на Анкрат.

„Време е да чуят и мен“ — помислих си.

— Четири години на пътя правят един капитан безценен — казах. — Там човек научава за изкуството на войната повече, отколкото може да научи тук, в двореца. Ние…

— Липсва ви находчивост, сър Макин — прекъсна ме татко. Нито за миг не отклони погледа си от Макин. Чак се зачудих дали изобщо съм проговарял, или съм изрекъл няколкото изречения наум. Сега в гласа на баща ми се долавяше гняв. — Ако аз бях тръгнал след момчето, щях да намеря начин да го върна от Джазет най-много до месец.

Сър Макин се поклони дълбоко.

— Точно затова заслужавате трона си, ваше величество, а аз съм само капитан на дворцовата ви стража.

— Вече не си капитан на дворцовата стража — каза татко. — Сега сър Гален заема този пост, както го е заемал в дома Скорон.

Гален се поклони едва доловимо на Макин, без да крие подигравателната си усмивка.

— Но може би ти ще искаш да предизвикаш сър Гален за старата си служба? — продължи татко и отново плъзна пръсти по прошарената си брада.

Имаше някакъв капан тук, сигурен бях. Баща ми не искаше Макин да се върне като капитан на стражата.

— Ваше величество е избрал своя капитан — каза Макин. — Не бих си позволил да пренаписвам заповедта ви с меча си. — Явно и той беше усетил капана.

— Бъди така добър и ми угоди — каза татко и се усмихна за пръв път, откакто бяхме влезли в тронната зала. По-добре да не се беше усмихвал. — В двора е доста скучно и тихо, откакто ти замина. Дължиш ни малко забавление. Нека се разтушим.

— Замълча за миг, после продължи: — Нека видим какво си научил на пътя.

„Значи все пак ме е чул“, помислих си.

— Татко… — започнах. И той пак ме прекъсна. Явно не смяташе да ми дава думата.

— Сагеус, вземи момчето.

И толкоз. Езичникът ме погледна в очите и аз тръгнах към него покорно като овца. Застанах между троновете. Катерин ме стрелна с уплашен поглед и побърза да застане до сестра си.

Макин и Гален се поклониха на краля. Царедворците се разстъпиха да им направят път и двамата рицари тръгнаха към голямата мраморна звезда в средата на пода. Застанаха един срещу друг, поклониха се и изтеглиха мечовете си.

Макин беше с дългия меч, който му беше дал татко, когато го назначи за капитан на дворцовата стража. Добро оръжие, индийска стомана с по-тъмни и по-светли бразди, ецвана със стари руни на силата. Годините ни на пътя бяха белязали и нащърбили острието. Никога не бях виждал по-умел боец от Макин. Надявах се да не видя такъв и сега.

Сър Гален не помръдваше. Държеше в готовност дългия си меч, но някак лениво. Не виждах символи по оръжието, острието беше семпло, изковано от черното желязо на туркманите.

— Нямай вяра на туркмански меч… — прошепнах.

— Защото туркманското желязо попива заклинания като гъба и помни дълго — довърши вместо мен старата поговорка Сагеус.

Тъкмо щях да се озъбя с подобаваща реплика на езичника, когато трясък на мечове погълна думите ми. Макин притискаше тевтонеца, захождаше лъжливо за нисък удар, после посичаше високо. С меч в ръка Макин беше като природна стихия. Острието ставаше част от него, оживяваше от дръжката до върха. Във всеки двубой Макин знаеше къде дебне опасността и къде да потърси прикритие.