Принцът на тръните

„Момчето? Хайде, човече, кажи го, изплюй го.“

— Може да не е безопасно.

Грешен избор на думи. Изглежда, езичникът твърде дълго бе разчитал на магията си. Ако си беше направил труда да опознае баща ми, никога не би намекнал, че той се нуждае от защита срещу мен.

— Вън.

Каквито и кусури да намирах на скъпия си татко, начинът му на изразяване не беше сред тях. Умееше да подбира думите си добре.

Сагеус ме стрелна с поглед и в този поглед имаше не просто омраза. За разлика от Катерин и нейната неприкрита, чиста емоция, магьосникът излъчваше нещо сложно, объркващо. О, имаше омраза в очите му, безспорно, но имаше също възхита, уважение може би, и други нещица, омесени в кроткия му кафяв поглед.

— Господарю. — Той се поклони и тръгна към изхода.

Гледахме го мълчаливо как крачи по блещукащия килим от стъкълца, акцентирани тук-там от захвърлено ветрило или напудрена перука. Вратите се затвориха след него с приглушен трясък на бронз в бронз. Нещо на стената отстрани привлече погледа ми — пукнатина. Преди години бях хвърлил един чук, силно, и бях пропуснал целта. Чукът беше ударил там, до вратата. Явно днес беше ден на старите пукнатини, на старите чувства.

— Искам Гелет — каза татко.

Неволно се възхитих на умението му да ме вади от равновесие. Стоях пред него, въоръжен до зъби с обвинения, превит под товара на вчерашните дни, а той ми говореше за бъдещето.

— Гелет ще падне, ако падне Червен замък — отвърнах. Беше тест. Така си говорехме с татко. Всеки разговор беше игра на покер, всяка реплика беше залог или качване, плащане или блъф.

— Дворцовите номерца са едно. Ти уби тевтонеца. Не вярвах, че притежаваш нужните за това качества, но ти ме опроверга. Скандализира велможите — добре, и двамата знаем какви са и колко струват. Но ще можеш ли да го направиш, когато залогът е голям? Ще можеш ли да ми дадеш Гелет?

Срещнах погледа му. Не бях наследил сините му очи, по този параграф се бях метнал на мама. Зима имаше в погледа му, зима безкрайна и студена, и нищо друго. Дори в кротките очи на Сагеус можех да проникна по-дълбоко, да открия разни неизречени неща, но в погледа на татко имаше само и единствено студ. Мисля, че точно с това татко плаши хората — с липсата на любопитство в погледа си. Виждал съм злоба много пъти, и омраза във всичките ѝ разцветки. Виждал съм блясъчето в очите на тъмничаря, блясъче на болен мозък, но дори там мога да открия утехата на интереса, да си заплета тънка нишка от надеждата, разпознала в лицето му друго човешко същество. Тъмничарят може да държи нажежените железа, но поне е любопитен, поне му пука колко точно ще те заболи.

— Мога да ти дам Гелет — отвърнах.

Можех ли? Вероятно не. От всички съседи на Анкрат Гелет беше най-костеливият орех. А и лордът му имаше по-основателни претенции към императорския трон от тези на татко. Малцина сред Стоте можеха да се мерят с Мерл Гелетар.

Осъзнах, че ръката ми е легнала върху дръжката на кинжала. Сърбеше ме да изтегля стоманата, да я притисна в гърлото му, да се разкрещя в лицето му, да разбудя огън в тези студени очи. „Спазарил си смъртта на майка ми, копеле долно! Кръвта на собствения си син. Уилям още не беше изстинал, когато ти си договарял платата. Мир срещу права за речна търговия.“

— Ще ми трябва войска — казах. — Червен замък няма да падне лесно.

— Ще ти дам Горски страж. — Татко отпусна ръце на облегалките и се облегна назад, без да сваля поглед от мен.

— Двеста мъже? — Пръстите ми се свиха около дръжката на ножа. Двеста души срещу Червен замък. И десет хиляди можеше да не стигнат.

— Ще взема и братята си — казах. Следях очите му. Нищо не трепна в зимния пейзаж, сякаш не бях споменал думата „братя“. Слабостта в мен крещеше да говоря за Уил. — Ще си получиш Гелет. Ще ти дам Червен замък. Ще ти дам главата на лорд Гелетар. И тогава ти ще ми дадеш езичника.

„И ще ми викаш «сине».“

22.

И така, двамата с Макин седяхме в кръчмата „Падащият ангел“, пиехме бира и слушахме песента на пресипнал бард, който се дереше да надвика врявата. Около нас братята си общуваха с най-долните отрепки на Долния град, играеха покер, задяваха курви и се тъпчеха като за последно. Райк седеше наблизо, заровил мутра в едно печено пиле. Май се опитваше да го вдиша.

— Виждал ли си изобщо Червен замък, Йорг? — попита Макин.

— Не.

Макин заби поглед в бирата. Не я беше докоснал. Мълчахме и слушахме как Райк троши със зъби пилешки кости.

— А ти? — попитах.

Макин кимна бавно и се облегна назад, загледан във фенерите над вратата към улицата.

— Когато бях скуайър на сър Райли, ни пратиха да отнесем писмо на лорд Гелетар. Настаниха ни в крилото за гости и останахме в Червен замък една седмица, преди Мерл Гелетар най-после да ни приеме. Тронната зала на баща ти бледнее пред неговата.

Брат Бърло мина със залитане покрай масата ни, огромното му шкембе висеше над широкия колан. Държеше печен бут в едната си ръка и две халби в другата. Пяната се стичаше по пръстите му.

— А самият замък? — Хич не ми пукаше колко е голяма пикливата му зала и дали е по-голяма от татковата.

Макин побутна халбата, но пак не отпи.