Принцът на тръните

Измъкнах се от мелето и продължих да тичам, като се отдалечавах под ъгъл от Гален. Той беше спрял да реве, но го чувах как тича след мен, чувах тропота на ботушите му и накъсания му дъх. Беше висок мъж, близо два метра, но по-леката броня и свежите сили компенсираха моите по-къси крака. Тичахме и аз извадих меча си. В острието му имаше достатъчно заклинания да нащърбят туркманското желязо. Захвърлих го. Тежестта му щеше да ми пречи.

Нямах много място. Лявата стена беше само на метри пред мен, Гален — само на секунда-две зад мен.

Бях се насочил към конкретен гвардеец — млад мъж с руси бакенбарди и зяпнала уста. Докато младокът осъзнае, че нямам намерение да свърна покрай него, вече бе станало късно. Фраснах го с предпазителя на дясната си ръка. Ударът блъсна силно главата му в стената и той се плъзна на пода, загубил всякакъв интерес към събитията. Издърпах арбалета му с лявата си ръка, обърнах се и прострелях Гален между очите.

Стрелата проби черепа му, но трудно. Това е едно от слабите места на арбалетите — колкото и да ги натягаш при зареждане, тетивата неминуемо се отпуска с времето и изстрелът губи от силата си. Все пак голяма част от мозъка на тевтонеца го напусна през тила и той падна на пода съвсем мъртъв.

Тишината щеше да е пълна, ако не беше скимтенето на старата дама, която още лежеше на пода пред подиума. Плъзнах поглед по навалицата от царедворци, повечето нарязани от стъклата и покрити с кръв, задържах го върху Гален, който лежеше с разперени ръце, после погледнах към лъскавите отломки на стъкленото дърво, протегнало натрошените си клони към вратите на тронната зала.

— Е, хареса ли ти представлението, татко? — попитах. — Нали каза, че в двора било тихо и скучно, откакто сър Макин си тръгнал?

И за пръв път в живота си чух татко да се смее. Първо взе да се киска тихичко, сетне по-силно, а накрая така зарева от смях, че стисна облегалките на трона за опора.

21.

— Оставете ни. — Смехът на татко беше спрял без предупреждение, като загасена свещ. И в настъпилата тишина той повтори: — Махайте се. Ще говоря с момчето насаме. — С момчето, не „със сина си“. Тази подробност не ми убягна.

И те си тръгнаха. Богатите и влиятелните, лордовете и дамите. Гвардейците помагаха на ранените, двама влачеха трупа на Гален към вратите. Макин тръгна след покойния си противник, хрус-хрус-хрус през стъклата по пода, сякаш да се увери с очите си, че животът е напуснал Гален окончателно. Катерин позволи на един от рицарите да я отведе. Ала преди да излезе спря и ме погледна, погледна ме така, сякаш едва преди броени минути ме е видяла истински за пръв път. Аз я удостоих с присмехулен поклон — беше си рефлекс, като онзи, който те кара да посегнеш към дръжката на оръжие. Стана ми болно от омразата, която прочетох в очите ѝ, омраза чиста като сълза и невярваща. Но понякога болката е полезна — да спре кървенето, да изгори заразата. Тя ме видя и аз я видях, и двамата оголели откъм преструвки в този празен момент, като младоженци, които събличат дрехите си за първата брачна нощ. В нея аз видях особената слабост, която бях разкрил в себе си по пътя към зелените пасища на Анкрат. Онова кротко изкушение от желание и нужда, равносилно на зависимост, което пролазва неусетно под кожата ни, бавно и сладостно, и смъква защитите ни, когато най-много се нуждаем от тях. О, болеше, проклето да е, но аз довърших поклона си и я проследих с поглед през залата.

Кралицата също си тръгна, съпроводена от рицари. Имаше известна тромавост в движенията ѝ, особено на слизане по стъпалата, сякаш стъпваше в паници или щадеше натежал корем. Коремът ѝ наистина беше наедрял, видях го. Носеше мой брат, ако Сагеус не грешеше в предсказанията си. И наследник на трона, ако аз умра. Засега беше само наедряла талия, малка подутина, намек, но понякога и намекът е достатъчен. Сетих се за брат Кейн — бяха го клъцнали по мускула над лакътя в битката за село Холт.

— Нищо не е бе, Йорги — отвърнал бе той, когато му предложих да нажежа ножа. — Нек’во фермерче с ръждива мотика ме фрасна. Плитко е.

— Отича — казах му. — Трябва да го обгорим. — А можеше и вече да сме закъснели.

— А, не. Не ща да ме гориш заради нек’во селянче с мотика — каза тогава Кейн.

Умря в мъки. Три дни по-късно ръката му беше отекла тройно, от раната течеше зеленикава гной и така вонеше, че го оставихме да си умира сам. Плитко е… само дето се случва плитката рана да стигне до кокала, ако не вземеш мерки навреме.

Подутина. Малка. Проследих кралицата с поглед.

Сагеус остана. Току поглеждаше към строшеното стъклено дърво. Все едно е загубил любима, така го гледаше.

— Поганецо, погрижи се за кралицата — каза баща ми. — Успокой я, ако прецениш, че има нужда.

Изритваха го, но Сагеус така се беше отвял, че не го забеляза. Откъсна поглед от лъскавите отломки на стъкления ствол.

— Господарю, аз…

„Ти какво, езичнико? Искаш ли нещо? Не си в позицията да искаш каквото и да било.“

— Аз… — Тази ситуация беше нова за него, виждаше се. Сагеус беше свикнал да контролира нещата. — Не бива да оставате сам, господарю. Мом…