Проклятието на инките

Седнал на леглото на Чиело, Уилсън осъзна, че е безкрайно далеч от света на белите коридори на „Ентърпрайз Корпорейшън“, безбройните учени, политиката и параноята, холографските екрани, колайдерите и имплодерите, от техническата сложност на всичко. Спомни си медицинската миризма на Меркуриевата лаборатория и вибрирането на кристалната сфера за прехвърляне - оригинална конструкция, каквато не бе виждал никога дотогава. До края на живота си щеше да помни трепета, който го беше обхванал, докато влизаше в капсулата. Характерното усещане от включването на лазерите и последвалото мъчително молекулярно разлагане. После умът му се плъзна в бездънната пропаст на времето - секундите се точеха като часове, крехкото му съзнание биваше раздирано на парчета, докато молекулите му се пръскат по цялата човешка история, преди внезапно да се съберат отново във вихрушка от свръхнажежена енергия, дим и огън.

Това беше моментът, когато пристигна в Мачу Пикчу. Преди осем години.

Дори сега на Уилсън му беше трудно да разбере ролята си на Надзирател. Но ето че беше в миналото и правеше всичко по силите си да изпълни мисията „Неемия“ - като същевременно се опитва да поддържа приемствеността на самото време.

Мисия „Неемия“ вече му бе струвала толкова много - осем години откъсване от света и хората, които познаваше. Осем години самота, без нито веднъж да се отпусне дори за момент от страх, че ще остави отпечатъка си върху този свят по начин, който неизбежно ще промени бъдещето. Осем години със съзнанието, че никога няма да се върне обратно при Хелена, колкото и да му се иска.

Взе ризата си и откри под нея шапката за сафари. Беше изчезнала във Вилкапампа, когато скочи от поддържащата стена в джунглата.

През затворената врата чуваше ромона на дъждовната вода, която се стичаше по покрива и падаше на земята. Утринният въздух бе прохладен заради надморската височина, която според преценката на Уилсън беше доста над три хиляди и шестстотин метра. Върза обувките си и грабна якето, което беше изсъхнало, въпреки че бе прекарало нощта смачкано на топка в ъгъла.

Погледна към леглото на Чиело и изведнъж му натежа на сърцето. Как се вместваше Хелена в тези шантави събития? Каква лоялност можеше да има към нея? Шансовете да бъдат отново заедно бяха нищожни. Разделяше ги цяло столетие. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе Хелена да му помогне при откриването на Куба на инките - всяко друго желание беше блян. Уилсън дръпна простото дървено резе и отвори вратата. Очакваше да види стража отпред, но нямаше никого. Дъждът продължаваше да се лее неуморно. Уилсън вдигна високата яка на якето си, нахлупи шапката и излезе в пороя, като затвори вратата след себе си.

На дневна светлина всичко беше различно. Казармите изглеждаха по-големи и внушителни, отколкото предишната нощ. Тръгна напред и островърхата сграда на храма постепенно придоби форма на фона на сивото небе. Той също беше по-голям, отколкото си мислеше. Уилсън изкачи стъпалата към средната врата и се огледа. Не видя нито една жена воин.

- Не бива да влизаш! - извика познат глас.

Уилсън се обърна и видя крачещата към него Акла.

- Времето винаги ли е такова? - попита той.

- Питкос е над нивото на облаците - безстрастно отвърна тя. - Времето е винаги непредсказуемо. - Акла носеше наметало с качулка, изработено от нещо като опушена вълна от лама. - Мамаконите ми казаха да ти дам това. - Тя му подаде лъскав кожен тубус с капак, за да предпазва съдържанието му от стихиите.

Уилсън погледна в тъмните ѝ очи и отново си припомни как го беше яхнала гола. Протегна ръка и взе тубуса.

- Какво е това? - попита.

- Държиш в ръцете си свещените слова на Пачакути, прокламацията, с която отсъжда Кубът на инките да бъде затворен в Храма на слънцето. Това е най-скъпоценният ни документ.

- И Мамаконите искат аз да го взема?

- Не искат да се срещат отново с теб - и това е дарът им в замяна. Изглежда, че бъдещето на света е стеб, Уилсън Даулинг. Надеждата е, че мощта на някогашния ни владетел, чия то воля е била достатъчно силна да овладее Куба на инките, по някакъв начин ще те вдъхнови, за да покажеш същата сила, помогнала на него да победи.

- Сега ли да го отворя? - попита Уилсън.

- Сам си решаваш.

Уилсън се вгледа в лицето на Акла и видя единствено съсредоточена решимост, която обобщаваше всичко у нея, от блясъка на бронята до силата на мускулите на голите ѝ крака.

- Написан е на кечуа - каза Акла, докато изкачваше стъпалата, за да се махне от дъжда, и сваляше наметалото, показвайки още повече от изумителното си тяло.

Уилсън внимателно развърза връвта, извади свитъка и го разви. Учените твърдяха, че инките нямали писменост - а ето че той държеше техен документ в ръце. Коленичи и разви меката кожа по сухия каменен под, разкривайки приблизително правоъгълната му форма.

Акла коленичи до него.