Проклятието на инките

Краката му бяха изтръпнали от дългите часове седене в една и съща поза. Гонсалес стана, хвърли последен поглед към улицата, вдигна ножницата и прибра сабята в нея. Отвън вече имаше неколцина минувачи и по някое магаре, теглещо каруца към пазара. Гонсалес взе пушката, дръпна колкото се може по-тихо затвора, извади блестящия месингов патрон и го пусна в джоба на ризата си. Беше благодарен, че той и семейството му са оцелели още една нощ в този обитаван от призраци град, но сърцето му се свиваше при мисълта за ужасните злини, извършени в мрака.

Мехурът му бе на път да се пръсне. Гонсалес надникна в спалнята да каже на жена си, че излиза. Какво облекчение бе да ги види всички живи и здрави в леглата!

Сарита му се усмихна тревожно, прегърнала малката Хуанита, която все още спеше дълбоко.

- Добре ли си, Лучо? - прошепна тя.

Гонсалес се усмихна и кимна, като правеше всичко по силите си да изглежда уверен. Тя виждаше, че той още носи дрехите от снощи. Докато се обръщаше, чу топуркане на крачета по пода и до него се озова най-малкият му син Ортега.

- Трябва да пишкам - каза детето със сладкото си гласче и заподскача енергично към кухнята.

- Чакай малко,pequenito hijo ( Малчо (исп.). - Б. пр.) - прошепна Лучо след него. Бръкна в джоба си, извади ключ и отключи. Предпазливо отвори вратата и задържа сина си, докато огледа покритата веранда и обора, където беше магарето. Всичко изглеждаше наред.

- По-бързо, тате! - каза момчето и изтича до края на верандата, свали гащи и пусна струя в канала, в който течеше дъждовна вода. Лучо застана до сина си и направи същото.

На предната врата се почука силно. Сърцето на Лучо едва не изскочи от гърдите му Щом някой идваше в дома му в такъв ранен час, новината можеше само да е лоша. Довърши колкото можеше по-бързо облекчаването, оправи се и със строг глас нареди на детето да се връща в леглото. По-големият му син Артуро стоеше при вратата на спалнята и надничаше навън.

- Лягайте си и двамата - тихо каза Гонсалес. - Не излизайте, освен ако не ви кажа. - Без да поглежда жена си, той дръпна вратата и я затвори.

Чукането се повтори, този път по-силно.

Гонсалес виждаше някаква тъмна сянка в рамката на прозореца. Дъждът валеше силно и той трескаво извади патрона от джоба си и го пъхна в патронника. Бързо и колкото се може по-тихо бутна затвора напред и метна оръжието на рамо.

- Кой е? - извика той.

- Аз, Капос! Отворете вратата, капитане.

Гонсалес въздъхна с облекчение и отключи. Какво ужасно престъпление е било извършено, че лейтенантът го търсеше в този ранен час?

- Радвам се, че сте тук! - каза Капос, когато познатото му лице се появи пред него.

Гонсалес му направи знак да говори по-тихо, пусна го да влезе и затвори.

- Какво има? - попита той. - Тихо.

Капос свали фуражката си и я тупна в бедрото си, за да изтръска капките. Изглеждаше блед и уморен.

- Съжалявам, че идвам толкова рано, капитане. - Той пристъпи по-близо. - Епископ Франсиско нареди всички военни да се съберат при църквата „Ел Триунфо“ в девет сутринта. Изрично поиска и вие да сте там.

- Пипнах ужасна настинка - отвърна Гонсалес. Трябваше да говори тихо, за да не чуят децата лъжите му. - Не мога да отида. Страхувам се да не заразя и други.

Капос го погледна слисано.

- Епископ Франсиско ми каза, че ще отговорите точно така. Изумително, а? Каза ми, че ако не можете да се явите, лично ще посети вас и семейството ви.

Гонсалес стисна юмруци, за да спре треперенето на ръцете си. Свещеникът бе обладан от някакво зло и той не можеше да направи нищо, за да го спре. Дори мисълта да вдигне оръжие срещу духовник изглеждаше невъзможна. Вече три вечери беше преследван от кошмари, в които епископ Франсиско идва в дома му. Той копнееше за жената и децата му - знаеше го - и колкото и да искаше да защити семейството си, Гонсалес знаеше, че няма да може да му се опълчи.

Потърка четината си с надеждата да смекчи страха, който със сигурност бе изписан на лицето му.

- Ще дойда - отстъпи.

- Молех се да го кажете. - Капос нахлупи фуражката и нагласи ремъчето под брадичката си. - През нощта са изчезнали две млади жени - сериозно рече той. - Трябвате ни. Каквото и да правим и колкото хора да разполагаме, положението се влошава. Мъжете в казармата търсят силата ви, капитане. Признавам, че и на мен ми липсвате като водач в тези мрачни времена.

- Как пазиш семейството си? - попита Гонсалес, загледан в далечината.

Капос също погледна към дъжда.

- У дома сме двайсет души в две стаи. Всички роднини на жена ми, както и моите.

- Жена ти и децата ти трябва да дойдат тук, при мен - каза Гонсалес. - Тази къща е по-голяма и по-лесна за защита. Тук ще са в безопасност.

- Много щедро предложение, капитане, но роднините ни са с нас и не мога да преместя и тях. Да ви предложа вашето семейство да дойде в дома ми? Не е толкова модерен, но ще е много по-лесно за всички. Ще им приготвим легла и имаме предостатъчно място за храна.