Проклятието на инките

Зави на последния ъгъл при Пласа де Армас и остана шокиран от броя войници, които патрулираха из голямото открито пространство. На пръв поглед преброи поне петдесет души. Вратите на военния щаб, целият периметър на катедралата и църквите от двете страни на огромната базилика бяха подсилени с торби пясък, натрупани на височина четири стъпки. Докато приближаваше, Гонсалес си даде сметка, че не разпознава много от войниците - те сигурно бяха подкреплението, изпратено по негово искане от Лима.

Погледна внушителните стени на катедралата и с облекчение откри, че тялото на Корсел Сантияна най-сетне е свалено и вече няма да му се налага да гледа разлагащите се останки на някогашния си войник. Разпъването бе причина нежеланото зло да се стовари върху града и дълбоко в сърцето си Гонсалес знаеше, че греховното време още не е отминало.

Като отдаваше чест на всеки войник, който поглеждаше към него, Гонсалес изкачи стъпалата и мина през барикадата към църквата „Ел Триунфо“. Мъжете, които разпозна, изглеждаха раздърпани и уморени, сякаш също не бяха спали през последните няколко нощи. По израженията им бе очевидно, че се радват да го видят отново, но колкото и да му се искаше да спре и да им каже няколко окуражаващи думи, Гонсалес не можа да намери сили да го направи. Вместо това продължи мълчаливо и със спокойна крачка през калдъръмената площадка към църквата.

Яките кедрови врати се пазеха от двама въоръжени войници. Щом видяха тъмносинята куртка и златните копчета, стражите незабавно отвориха и пуснаха капитана да влезе вътре, без да забавя крачка. Гонсалес свали широкополата си шапка и я подаде на войника, който стоеше от другата страна, изтръска дъждовните капки от куртката си и нагласи маншетите и панталоните си. Накрая прокара пръсти през косата си, за да я нагласи в някакво подобие на прическа.

В голямата зала не се чуваше нито звук.

Гонсалес тръгна направо към мраморния съд със светена вода, топна показалец в бистрата течност и се прекръсти, като се молеше наум семейството му да е в безопасност.

Заобиколи изваяния съд и краката му изведнъж омекнаха, докато влизаше в огромната зала на църквата. Почти всяка пейка бе заета от войници в униформи. За първи път през живота си Гонсалес не остана поразен от великолепието на храма с неговите позлатени стени и огромен купол. Погледът му не потърси религиозните фрески или безбройните артефакти, красящи стените и внушителната скиния. Оглеждаше се единствено за епископ Франсиско.

Чувстваше се беззащитен, докато вървеше напред - много добре знаеше, че хората му ще очакват от него да седне на първия ред до лейтенант Капос. Погледна часовника си, отиде до предната пейка и зае мястото си в последния момент. Отвън камбаните на катедралата удариха веднъж, отбелязвайки зловещо отминалия час.

Не се чуваше нито звук и никой не помръдваше, за разлика от неделните литургии, когато в църквата имаше и много деца. Накрая откъм преддверието започнаха да отекват самотни стъпки, които приближаваха. Гонсалес много добре знаеше чии са. Пое дълбоко дъх и го задържа. Искаше да изглежда силен за момента, когато погледът на епископа неминуемо щеше да спре върху него.

Франсиско Санто Доминго, трийсет и третият епископ на Куско, се появи от сенките във великолепните си папски роби. Ръцете му бяха зад гърба, а раменете му бяха свити, сякаш носеше върху себе си бремето на целия свят. Колкото и да бе изненадващо, той не погледна към събралите се войници - вървеше, сякаш беше съвсем сам, погледът му не се откъсваше от пода на няколко крачки пред него. Гонсалес използва момента отново да си поеме треперливо дъх.

Епископът бе измършавял и блед като алабастър, сякаш нещо бе изсмукало живота от вените му, оставяйки след себе си само кожа и кости. Никой от присъстващите в църквата не го беше виждал в толкова лошо състояние. Устните му бяха сухи и напукани, имаше черни кръгове около очите, сякаш е бил изритан в лицето от муле. Когато го погледна, Гонсалес остана шокиран, че може да се страхува от човек, който изглежда толкова стар, болен и жалък. Единствено ярките му свещенически роби и алената барета му придаваха някакъв вид.

Като се подпираше на перилото, епископ Франсиско изкачи с мъка трите застлани с пътека стъпала до платформата на олтара. Вниманието на всички бе насочено към него, докато поставяше немощните си ръце на масата на св. Петър и поглеждаше към събралите се. Зад епископа блестеше олтарът на „Ел Триунфо“, а над него бе Кръстът на Конкистата - високият пет стъпки дървен кръст, за който се твърдеше, че бил носен от конкистадорите, докато прегазвали всичко изпречило им се по пътя в Перу в началото на XVI век.

- Настъпили са мрачни времена - започна епископ Франсиско с глас, който едва достигаше до задните редици. - Но Бог винаги гледа. - Той вдигна показалец към купола. На лицето му бе изписана тревога. - Не дойдох да се моля за вашата безопасност... или за тази на семействата ви... както го правя в събота. - Той кимна. - Днес трябва да поемем нещата в свои ръце.