Проклятието на инките

Капитан Гонсалес не смееше дори да мигне. Насили се да гледа епископа, макар сърцето да му казваше да си плюе на петите и никога да не се връща. Трябваше да пази семейството си и беше готов на всичко, за да е то в безопасност.

Епископ Франсиско го погледна.

- Ще защитите ли семейството си? - попита той.

Гърлото на Гонсалес беше пресъхнало.

- Ще направя всичко, което поискате - каза той.

- Трябва да убиете чужденеца на име Уилсън Даулинг. Той пътува с жените воини... към нас точно в този момент. Видях го. Убийте белия мъж и това ще бъде достатъчно, за да спасите семейството си от опасността.

Църквата бе изпълнена със студена мъртвешка тишина.

- Ще бъдете ли дясната ми ръка? - попита епископът.

- Ще бъда - отвърна Гонсалес.

- Хората ще защитят ли Куско от нашествениците?

- Ще браним града с живота си.

- Предстои обсада! - изкрещя епископът и вдигна очи към купола. - Сам Господ ви призовава! - Той посочи големия Кръст на Конкистата. - Дойде време още веднъж да браните своя Господ Бог. Вслушайте се в думите ми и защитавайте града с живота си!

47.

Андите, Перу

Град-крепост Питкос

09:03 ч.

23 януари 1908 г.

Воините амазонки започнаха да изчезват през тесния процеп в скалата и да се спускат по стръмния склон. Акла и личната ѝ стража тръгнаха последни. Едва тогава Уилсън осъзна, че Чиело не е с тях.

Сонтане му подхвърли малка торба от зебло със сухи дажби и кратуна с вода. После му даде и черно наметало като онези, които носеха останалите.

- За да не се налага да те гледаме - подигравателно рече тя.

Напуснаха Питкос и поеха в тръс през мъглата и проливния дъжд. Теренът беше коварен и хлъзгав, докато се спускаха в безброй долини и се изкачваха по безброй неравни хребети и високопланински проходи. След шест часа времето започна да се оправя и бяха принудени да спрат при руините на Фуюпатамарка, което според Акла означаваше „град на нивото на облаците“. Скриха се на билото и зачакаха сред покритите с мъх постройки на важния някога пост времето да се развали отново или да се стъмни. Слънцето се появи за кратко зад облаците и много от воините използваха възможността да проснат дрехите си да съхнат и да се измият в дълбоките правоъгълни басейни, пълни с изворна вода от планината. За огромна изненада на Уилсън стана доста топло и дори в един момент наоколо запърхаха пъстроцветни пеперуди.

Потеглиха отново едва след като се стъмни. От Фуюпатамарка се спуснаха по стръмна пътека към открит път, минаващ през обширна равнина, която, изглежда, е била някога дъно на плитко езеро. Звездите светеха ярко и те разчитаха на тъмните си наметала, за да останат незабелязани. След това се изкачиха по стръмен склон до следващия хребет и поредните обрасли руини на някогашен пост. Тук амазонките се разделиха на три групи и всяка тръгна в различна посока. Уилсън чу как Акла дава нареждания на другите командири, но не разбра думите ѝ.

Групата им вече се състоеше само от петнайсет воини и ускориха темпо, докато вървяха на югозапад през безбройни била. Акла никога не се отделяше на повече от няколко крачки от Уилсън, а Сонтане я следваше неотлъчно. Не разговаряха много; едва когато минаха Саякмарка, Града на стръмното място, Акла спомена, че това било много важна тактическа позиция по Пътеката на инките.

- Горе някога е имало голяма крепост - каза тя. - Ако не държиш тази позиция, не можеш да минеш нито в едната, нито в другата посока.

Групата се движеше бързо и Уилсън се беше задъхал само от опитите да не изостава.

Малко преди зазоряване грижливо построената Пътека на инките се смени с кал и храсталаци. Поддържайки средно темпо, амазонките изкачиха V-образния проход, наречен от изследователя Раймонди Абра де Рункуракай, което означаваше Купчина руини. Простите каменни постройки на върха навремето са били място за почивка за куриерите, пренасящи съобщения и пратки по Пътеката на инките. На по-високите места в планината температурите бяха по-ниски и приближиха до нулата, докато пресичаха хребета и се спускаха по стръмния склон към поредната влажна долина. Разликата в температурата бе изумителна в зависимост от надморската височина. На всеки триста метра изкачване тя падаше с три градуса по Целзий.

Докато приближаваха река Пакамайо, тежките облаци отново покриха небето. Всичко подгизна, но това означаваше, че могат да се придвижват и през деня, без да се тревожат, че ще бъдат забелязани. Като се изкачваше в тръс по коварния склон, групата стигна до най-високата точка по Пътеката на инките, известна като Абра де Уармиуануска, Прохода на мъртвата жена - скалисто, пусто място, където не растеше нищо и леденият вятър и шибащият дъжд сякаш ги пронизваха. Уилсън бе минавал оттук и преди, когато пристигна в Мачу Пикчу преди близо осем години. Тогава проходът бе покрит със сняг с дебелина цял метър.

Като поддържаше постоянно темпо, той се изравни с Акла.

- Оттук ли минахте, след като прерязах Моста на кондора? - попита той.

Акла кимна.