Проклятието на инките

Сонтане през цялото време беше на крачка зад тях, като тичаше със същия ритъм като партньорката си. От време на време буташе Уилсън по гърба, за да го засили.

Пътуването бе изтощително и Уилсън се стараеше да възстановява тялото си всеки път, когато имаше възможност. Повечето воини дъвчеха листа кока, докато се намираха на големи височини. Командирите непрекъснато им напомняха да не забравят за дажбите си суха храна - щеше да им е нужна всяка капка енергия, когато стигнат целта си.

След като мразовитият проход остана зад тях, те се спуснаха по голите склонове до открити пасища, преди да стигнат до прикритието на гората. Най- сетне се бяха махнали от вятъра и студа. Имаше някакво усещане за сигурност между дърветата. В продължение на повече от ден Уилсън и спътниците му бяха тичали с постоянно темпо през най-тежкия терен, който той беше виждал. Преходът беше свидетелство за издръжливостта и силата на тези жени.

Накрая стигнаха висящ мост над бързеи в тесен скалист проход. Разпенената вода се носеше с грохот само на няколко стъпки под увисналите лиани и мостът се люлееше заплашително. Уилсън мина пръв и шеговито извика на Акла дали да среже лианите и да прати съоръжението в реката.

В отговор тя само го изгледа намръщено.

Често изтрещяваха гръмотевици. Акла намали темпото в дъжда, за да приближат Куско с падането на нощта. Когато теренът стана равен и гората свърши, изпратиха съгледвачи, които да се уверят, че пътят пред тях е чист. Амазонките сякаш знаеха точно къде ще бъдат местните индианци и метисите.

- Железопътната линия е натам - каза Акла и посочи. - Ще тръгнем към Порой Пикчу, планината южно оттук. Там ще решим как да продължим към Куско.

- В полунощ трябва да съм на Пласа де Армас - каза Уилсън. - В центъра му има фонтан. Фонтанът на Писаро. Трябва да ме заведете навреме, за да разбера местоположението на Куба на инките.

Акла кимна.

- Ще те заведем.

48.

Порой Пикчу, Перу

8 км северозападно от Куско

20:30 ч.

23 януари 1908 г.

Докато се катереха в колона по един по скалистите склонове на Порой Пикчу, облачното небе се смрачи напълно. За голяма изненада на Уилсън другите две групи амазонки вече си бяха направили лагер в няколкото пещери и пукнатини наоколо. Явно бяха минали по по-пряк маршрут до Порой Пикчу, защото никой не би могъл да тича по-бързо от групата, с която беше дошъл. От долината не се виждаше входът на пещерите, който се намираше на три четвърти нагоре по западния склон. Амазонките бяха запалили огньове по-навътре и димът отиваше нагоре към планината.

Когато групата на Акла пристигна, всеки получи голяма купа димяща яхния и сладки картофи. Никоя от жените воини не погледна към Уилсън, докато той следваше Акла и Сонтане в тесните тунели. В една от залите бяха разположили хамаци, в които спяха поне десет жени, чиито метални брони висяха окачени на забити в стените халки.

- Идваме тук от поколения - каза Акла, докато завиваше наляво в друга тясна пукнатина. Това бяха първите ѝ думи за последния час. - Испанците така и не са открили това място.

Уилсън надигна купата яхния и яде в движение. Напред се виждаше светлината на огън. Накрая коридорът свърши в голяма зала, дълга петнайсет метра и също толкова висока. Стените бяха осветени от четири месингови ветроупорни лампи. От съвършените сталактити непрекъснато капеха големи капки вода и се събираха в пет отделни басейна в отекващата зала.

- Можеш да пиеш водата, но не прекалявай - каза Акла. - Има добри минерали в нея.

В средата на залата стоеше маса от махагон с шест изваяни стола - барокова сцена, взета сякаш от двореца на Карл Пети Испански. До отсрещната стена бяха поставени шест дървени легла от същата епоха и със същата изработка, застлани с одеяла от вълна на лама. Въздухът беше влажен и мразовит, от което леглата изглеждаха още по-примамливи, особено в сравнение с хамаците.

- Ще спиш там - каза Акла и посочи края на редицата.

Тя остави купата си на масата и отиде до леглото в другия край. Избърса лицето си със суха кърпа, свали наметалото и разкопча гривните и наколенниците си, след което прокара пръсти по вързаната си на опашка коса по познатия начин и изстиска водата.

Сонтане отиде до съседното легло и направи почти същото и в съшия ред. Двете заговориха на кечуа и макар да не разбираше какво си казват, по разгорещения тон на Сонтане Уилсън разбра, че тя не е доволна, че той трябва да остане в същата зала с тях.

Като разтъркваше китките си, за да възстанови кръвообращението, Акла се върна с безизразно лице при масата, придърпа един украсен испански стол, седна и надигна купата си.

Откъм тунела се чуха тичащи стъпки и секунди по-късно се появи жена в черно наметало. Задъхана, тя заговори бързо на кечуа, но Акла я спря.

- Ще говориш на английски, за да те разбира и той - каза тя.

Жената беше по-висока от средния за перуанците ръст, с добра костна структура и сивееща коса. Вероятно е на около петдесет, помисли си Уилсън и се запита дали навремето и тя не е била воин от Девиците на слънцето.