Проклятието на инките

Изминаването на шестте километра от Порой Пикчу до билото над Куско бе отнело малко повече от час. През по-голямата част от пътя Акла и облечените ѝ в черно воини се стараеха да се движат не толкова бързо, колкото потайно, но имаше и открити места, които трябваше да преминат тичешком. След като излязоха от пещерите, те се спуснаха по южния склон на планината през рядка евкалиптова гора и продължиха покрай придошъл поток, който прорязваше билото и се спускаше на изток към града.

Куско се намираше в голяма котловина, дълга около шест и широка около три километра. На двеста и четиресет метра над града във всички посоки се простираше голо, подобно на тундра плато, на което не растеше почти нищо. Дърветата, заобикаляли някога града, бяха почти напълно изсечени за огрев, така че след като излязоха на открито, воините нямаха друго прикритие освен тъмнината на нощта и проливния дъжд.

Уилсън застана на билото и се загледа през мъглата надолу към редките светлини, бележещи града. От време на време, когато облаците се раздвижваха, можеше да види къде започват калдъръмените улици и малките кирпичени къщи, гъсто скупчени една до друга. Някога тук е бил центърът на империята на инките, помисли си той - сърцето на свещената пума, мястото, на което първият инка, Манко Капак, хвърлил Златния жезъл на бога слънце и го обявил за „пъпа на света“. И то изглеждаше точно така. Но имаше и по-прозаични причини градът да се намира в тази вдлъбнатина в равнината. Почвата тук бе богата, имаше много вода и времето беше по-спокойно, по-хладно през лятото и по-топло през зимата.

Акла стоеше до Уилсън и също гледаше града. Черното наметало я покриваше изцяло с изключение на очите.

- Кубът на инките е някъде долу - каза тя, посочвайки с извития си лък към най-ярките светлини. - Как точно ще разбереш къде се намира?

Уилсън се замисли, преди да отговори.

- Имам духовна връзка, която ще води ръката ми - отвърна накрая той. - Жена - добави с надеждата, че това ще вдъхне у Акла повече вяра в думите му. - Тя има способността да вижда през стени и на места, където ние не можем. Тя ще води ръката ми и когато открия скривалището на Куба, ще ти кажа къде е.

- Не можеш да кажеш нищо, което да ме шокира - рече Акла. - Абсолютно нищо. Разбирам, че не си обикновен човек и не живееш по правилата на обикновените хора. Само помни, че ако намериш Куба, не бива да го докосваш. Това е риск, който не бива да бъде поеман.

- Разбирам.

- Моля се на боговете твоята жена дух да намери Куба. Мощта му нараства с всеки миг. - Акла не откъсваше поглед от примигващите светлини в далечината. - Трябва отново да затворим силата му.

- Жената дух ще се справи - каза Уилсън.

Внезапно остана поразен колко важна е връзката му с Хелена. Без нея щеше да е много трудно да открият Куба. Хелена беше могъща сила в живота му независимо от краткото време, което бяха прекарали заедно. Изглежда, че дори бариерата от 106 години не можеше да прекъсне връзката помежду им.

За Уилсън голяма част от последните осем години бе преминала в очакване на тази година. Беше отишъл в Китай да изиграе ролята си във Въстанието на боксьорите. Не можеше да си представи по-брутално и кърваво изживяване. След като изпълни задачата си, през 1902 г. замина за Австралия и си построи къща в малкото рибарско селце Еден в южната част на Нов Южен Уелс. Обичаше да лови риба и се вмести в малката общност, без да се набива на очи. Повечето време прекара сам у дома или в рибарската лодка от страх, че присъствието му по някакъв начин ще се отрази отрицателно на бъдещето.

„Толкова много пропилени години“ - помисли си той.

Нямаше съмнение, че пътуването във времето му осигурява изумителни изживявания, но цената за тези моменти беше огромна. В изпълнение на дълга си беше изгубил хората, които обичаше, и се бе отделил от всичко, което знаеше. За щастие, докато стоеше тук и гледаше надолу към Куско, имаше ясна мисия и една-единствена цел - да върне на всяка цена Куба на инките. С помощта на Девиците на слънцето щеше отново да върне историята в курса ѝ. Реалността бе, че ще му се наложи да убива хора, за да постигне целта си - беше се примирил е този факт.

„Аз съм Надзирателят“ - напомни си той.

Акла направи рязък жест с лявата си ръка и четири от воините ѝ в черни дрехи полетяха като прилепи в нощта. Акла, Уилсън и Сонтане останаха заедно, летният вятър гонеше дъжда в гърбовете им.

- Ако някоя от нас бъде ранена и залавянето ѝ е неизбежно, дълг на другата е да отнеме живота на партньорката си - каза Акла. - Трябва да приемеш това.

- Не се показвайте - отвърна Уилсън. - Ще разбера къде е Кубът и ще се върна при вас. Ако се разделим поради някаква причина, ще се срещнем обратно на Порой Пикчу. Ясно?

Сонтане промърмори нещо на кечуа, но Акла ѝ изшътка.

- Ясно - отвърна тя. - Ако се разделим, ще те чакаме на Порой Пикчу.