Проклятието на инките

Гонсалес си помисли дали да не влезе вътре и да се опита да подремне на койката си, но знаеше, че както винаги, само ще лежи и ще се взира в тавана, а страховете му постепенно ще го изпълват целия.

Пороят започна да отслабва така бързо, както беше започнал, и Гонсалес избърса водата от стола си и отново го сложи до парапета. Погледна към площада и пак започна да проверява хората си.

„Кой е онзи, който върви право към фонтана?“ Гонсалес присви очи, мъчейки се да го разгледа по-добре. Беше наредил на войниците си да патрулират само по двойки. Реши, че вероятно е някой от младите наборници от Лима.

Без напълно да разбира защо, трескаво скочи на крака. Загледан в тъмната фигура, той изпита внезапна увереност, че това е Уилсън Даулинг. Не можеше да каже как е познал, но го знаеше. Вдигна пистолета си, насочи го напред, стъпи стабилно на мократа земя и се прицели. Сега не беше време да се колебае. Ръката му бе напълно спокойна, докато се целеше в гърдите на мъжа. Взе предвид разстоянието и забързания ход на мишената си, промени прицела мъничко и дръпна спусъка.

Оръжието отскочи назад с ослепителен блясък и силният гръм отекна през постоянното барабанене на дъжда. Тъмната фигура полетя назад от внезапния удар на куршума. Ръцете и краката на мъжа рязко се разпериха, сякаш беше ударен от разярен бик. Той прелетя огромно разстояние, преди да падне тежко на неравния калдъръм до фонтана на Писаро.

Войници крещяха и тичаха към Гонсалес, като трескаво се опитваха да разберат защо капитанът бе убил един от собствените си хора. Гонсалес гневно ги изблъска и излезе на дъжда с димящия пистолет в ръка. Знаеше със сигурност, че е застрелял Уилсън Даулинг. Яростно викна на войниците да му сторят път и тръгна напред, докато не стигна до трупа. Клекна до него и свали военната шапка.

Пред него лежеше мъртъв висок бял мъж.

Изпълнен с огромно ликуване, капитан Гонсалес се взираше в изцъклените очи на Уилсън Даулинг. Дори не му мина през ума, че е убил човек - мислеше за жена си и децата си и за това как ще се прибере при тях колкото е възможно по-скоро. Прибра пистолета в кобура си и вдигна победоносно юмрук.

- Проблемите ни най-сетне свършиха! - извика той. - Вие... отнесете тялото на белия дявол в манастира. Най-сетне ще доставя на епископ Франсиско негодника, когото търсеше.

51.

Андите, Перу

Шосе Чинчеро

53 км северозападно от Куско

07:45 ч.

24 януари 2014 г.

Мракът започна да отстъпва, докато двайсетместният автобус се носеше с рев нагоре по тесните серпентини към билото. Чистачките работеха на максимална скорост в опит да се преборят с постоянния дъжд, който шибаше предното стъкло и се стичаше по прозорците. Мъгливото небе изсветляваше и фаровете ставаха безполезни - с тях беше още по-трудно да се прецени разстоянието до следващия завой.

- Ще ме закарате до Пласа де Армас - каза Хелена в мига, в който се настани на предната седалка. - Колкото може по-бързо.

Чад Чадуик и Джон Хана седяха зад нея, на първия ред в празната кабина. И двамата бяха мрачни заради шофирането на перуанеца зад волана, който вземаше завоите, без да се замисля, че всеки миг могат да полетят стотици метри надолу в мрака на долината. Нямаше мантинела и пътят бе опасно хлъзгав.

- Наистина ли е нужно да се движим толкова бързо? - обади се Чад, след като отлетя настрани при поредния рязък завой. - За бога!

- Май ще е по-добре аз да карам - за пети път каза Хана, който се беше хванал с две ръце за дръжката на седалката пред себе си. - Отличен шофьор съм.

Хелена се взираше през предното стъкло.

- Не познаваш планинските пътища така добре като Налдо. Ако шофирането му те тормози, затвори очи и се опитай да поспиш.

- Не ме тормози - отвърна Хана, след като едва не излетя от седалката си. - И аз си падам по високите скорости, но просто мисля, че ще е по-безопасно, ако аз карам.

- Колко пъти си карал по този път? - обърна се Хелена към шофьора.

Налдо яростно завъртя кормилото, когато големият автобус се хлъзна по мокрия асфалт. Той беше дребен човек на около четиресет и пет, местен индианец с шоколадова кожа и права черна коса.

- Минавал съм оттук сигурно... - той стисна съсредоточено зъби, докато вкарваше тежкото возило в поредния остър завой - ... около две хиляди пъти. - Испанският му акцент беше много силен. - Това за последните десет години.

Хелена се обърна назад към телохранителите си.

- Две хиляди пъти - повтори тя с уверена физиономия и отново погледна към Налдо. - А колко пъти си катастрофирал?

Налдо се намръщи, когато автобусът се разтресе в средата на завоя.

- Много пъти, сеньорита. Прекалено много, че да ги броя. Това е много опасен път! - Той свали едната си ръка от кормилото и бързо посочи възвишенията. - При толкова свлачища, паднали дървета, коли и автобуси. Има много ужасни шофьори по този път. Ужасни. И лами... Блъскал съм лама.

Уверената физиономия на Хелена изчезна.

- Добре е да го знам... благодаря, Налдо - рече тя. - И няма да е зле и двете ти ръце да са на кормилото.