Проклятието на инките

Намираше се в нещо като тъмница с нисък каменен таван. Подът проблясваше от влага. С ужас откри, че отляво до него лежи разлагащото се тяло на гола жена. Беше мъртва от доста време, може би от няколко дни, защото насинената ѝ изранена плът се бе свила, след като течностите бяха напуснали трупа. Тялото ѝ бе обърнато с гръб към него, червата ѝ се бяха изпразнили и Уилсън видя, че жената е дългокрака, със сплетена на дълга плитка коса, подобно на Девиците на слънцето.

Погледна надясно и видя Хайръм Бингам, окован за стената като него, също увиснал на китките си с колене малко над земята и свити под себе си крака. Беше облечен и клюмнал напред, с отпусната на гърдите глава. Трудно беше да се каже дали е жив или мъртъв.

Уилсън погледна тавана и неравните каменни стени. Съдейки по зидарията и липсата на хоросан, строежът определено беше от времето на инките. Яката дървена врата имаше сравнително нова ключалка със стоманено резе. Уилсън погледна нагоре към оковите на китките си и тежката верига. Намръщи се, когато се помъчи да огледа раната на рамото си, която се оказа превързана с памучна тъкан. Якето му го нямаше и ризата му беше разкъсана. Съдейки по кръвта по дрехите си, раната бе огнестрелна. Характерната миризма на изгоряла плът го лъхна от превръзката и Уилсън разбра, че раната е била обгорена, но не можеше да разбере защо.

Замисли се и се сети за яркия проблясък откъм казармата в другия край на площада миг преди всичко да потъне в мрак. Явно беше видял изстрела.

- Хайръм? - повика Уилсън.

Хайръм се размърда.

- Кой е? - промълви той, докато се изправяше несигурно на крака. Огледа се в мрака; зениците му бяха големи като паници. - Уилсън? Ти ли си?

- Аз съм, Хайръм.

- Изкарай ме оттук!

- И аз съм окован - отвърна Уилсън.

- Страхотно, мамка му! - изхлипа Хайръм. - Как ще се измъкнем?

- Спокойно.

Главата на Хайръм отново клюмна на гърдите му.

- Мъртви сме. Казвам ти, мъртви сме. Обеща ми слава и богатство, а ето как свърши всичко. - Опита се да се отскубне от оковите, но веригата само изтрака по камъните. - Тъмно като в гъз, окован на шибана стена бог знае къде. Бичуваха ме, Уилсън! Някакъв ненормален ме бичува. И питаше затеб! И китките ме болят ужасно. - Той заскимтя и продължи да дърпа оковите. - Толкова съм уморен, че вече не мога да стоя на краката си. Ще пукнем тук, казвам ти. - Хайръм най-сетне престана да се бори с веригите и се умълча.

- Ще намерим начин да се махнем - отвърна Уилсън.

- Нищо не виждам - изхлипа Хайръм. - А вонята... Тук има нещо мъртво. Знам го, само мършата вони така.

Уилсън отново погледна трупа на жената до себе си.

- Успокой се, Хайръм. Остави ме да измисля как да избягаме.

- Заради онзи тъп Куб на инките е! - продължи Хайръм. - Епископът на Куско -шибаният епископ- ме питаше за него. Попита ме и му казах какво знам - всичко. Казах му за теб и амазонките. За Вилкапампа. За Куба на инките. Той дори не изглеждаше изненадан. После всичко потъна в мрак и се озовах тук.

Уилсън виждаше изписания на лицето му ужас.

- Чака ни само болка и смърт - изскимтя Хайръм. -Моля те, направи нещо. Използвай онези твои сили да се пръждосаме оттук.

Уилсън не можеше да стисне юмруци - в дланите му не бе останала никаква кръв. Трябваше да се изцели, преди да се опита да се измъкне. Усещаше, че има голяма цицина па тила си - пулсираше.

- Дори аз не съм достатъчно силен, за да се справя с тези вериги - каза той и подрънка с веригата, така че Хайръм да чуе.

- Страхотно - изстена Хайръм. - Направо прекрасно.

Уилсън осъзна, че Хелена не е била при фонтана. Сърцето му се изпълни с тревога при мисълта, че с нея може да се е случило нещо.

- Обеща ми слава и богатство - промърмори Хайръм.

- Още не са ни убили - отвърна Уилсън.

- И защо е всичко това? Не сме ние онези, които са отворили храма и са освободили Куба! Каза ми, че няма да бъдем прокълнати.

- Онзи, който контролира Куба, е превързал раната ми.

- Превързали са раната ти?

- Би направил всичко, за да се махнеш оттук, нали, Хайръм? Дори ако е необходимо само да докоснеш Куба, за да се измъкнеш.

Хайръм погледна в тъмното, разширените му зеници отчаяно търсеха някакъв източник на светлина.

- Нали каза, че е зло?

- Усещам, че е наблизо - каза Уилсън. - Усещам как ме зове. А ти, Хайръм? Усещаш ли го?

Нямаше представа колко време е минало, преди да види тясна ивица светлина под дебелата дървена врата. Вероятно няколко часа, но бе невъзможно да прецени със сигурност. Чуха се стъпки, отначало едва доловимо, но после се засилиха. Личеше си, че са само на един човек, който върви много бавно, почти се тътри, което само засили ужаса, който изпитваше. Неравномерните стъпки издаваха характерен звук и Уилсън предположи, че са на подковани ботуши.

Ивицата светлина под вратата стана по-ярка.

В ключалката беше пъхнат ключ, чу се металическо изщракване и резето се вдигна. Хайръм се извърна от светлината. Вратата бавно се отвори и оранжевата светлина падна върху мокрия под, разкривайки истинския ужас на кланицата, в която се намираха.