Проклятието на инките

Капитан Гонсалес стоеше като статуя в пороя с безизразно смугло лице и с ръце зад гърба. Дори при тези обстоятелства беше въплъщение на дисциплината и порядъка с безупречната си синя офицерска униформа с яркочервени нашивки на реверите. Дъждът се стичаше от заоблената периферия на шапката, нахлупена на главата му. Излъсканите златни копчета на подгизналата му куртка бяха разкопчани с изключение на най-горното - символ на старши офицер от поделението на Куско.

Беше му невъзможно да проумее как се бе стигнало до тази ужасна поредица от събития. Това бе последното, което би могъл да очаква от Корсел Сантияна. Гонсалес се обърна и погледна тялото на младия мъж; измъченото изражение на безжизненото му лице и ужасно почернелият език отново накараха стомаха му да се преобърне. Гонсалес познаваше Корсел Сантияна като богобоязлив и честен човек, който не беше склонен към насилие, още по-малко към брутално убийство като онова, което бе извършено в катедралата. За пореден път през последните три дни капитан Гонсалес затърси упорито в спомените си, но така и не успя да открие и най-малък намек, че разпнатият на камбанарията човек е способен на подобно отвратително престъпление.

- Викат ви в катедралата - каза някакъв глас.

Гонсалес се обърна и видя млад свещеник в черно расо, застанал в дъжда до него. Със спокоен и премерен жест свещеникът посочи главния вход.

- Моля, капитане.

- Ей сега идвам - отвърна Гонсалес и закрачи целенасочено към лейтенант Капос, давайки си идеално сметка, че погледите на мнозина от тълпата са приковани в него.

- Погрижете се никой да не припарва до стъпалата - каза той. - Тълпата изглежда неспокойна. Трябва отново да се срещна с духовниците вътре.

- Si,капитане - отвърна лейтенантът.

През последните два дни Гонсалес беше викан най-малко шест пъти в катедралата да се среща със свещениците. Те се бояха, че гневните селяни ще настояват да получат тялото на Сантияна - и че ако им бъде отказано, ще поемат нещата в свои ръце. По заповед на епископ Франсиско тежките врати на църквата бяха залостени с изключение на онази, която водеше към страничния неф, отляво на внушителните, издигащи се на четиресет стъпки централни порти, зад които бе извършено ужасното убийство на монсеньор Пера.

Докато влизаше под свода на левия неф, капитан Гонсалес свали шапката си и прокара пръсти през мократа си коса, за да я приведе що-годе в порядък.

- Слава на Исус - промърмори той, прекръсти се и пристъпи в тишината на осветената от свещи църква. Изпита облекчение, че не чува подигравките и ругатните на тълпата, пък било то и само за няколко минути.

За негова изненада нямаше сборище на облечени в черно свещеници, както бе при предишните шест случая. Преддверието на нефа пустееше и погледът му се плъзна към другия край на базиликата, който се намираше поне на сто и петдесет стъпки от него. Изпита благоговение при вида на златния олтар на Светата Троица, сияещ на светлината на свещите под могъщите сводове и куполи.

Капитан Гонсалес откъсна поглед от отсрещната стена и се обърна към централния неф. Там, само на двайсет стъпки от него, върху порестия гранит ясно се виждаше тъмно петно на мястото, където монсеньор Пера беше срещнал ужасния си край. Колкото и да се опитваха да го почистят, порестият камък завинаги щеше да носи този белег на смъртта. Преди събралите се духовници бяха скривали петното от погледа му и едва сега му се отваряше възможност да го види с очите си.

Гонсалес пристъпи към петното и се огледа във всички посоки за някакви пръски кръв или други следи от борба. Погледът му неизбежно беше привлечен от позлатения олтар, красящ величествения вход. Дева Мария се взираше в него, държаща в ръце спокойния младенец Исус.

- Как е възможно подобно ужасно нещо да се случи на такова прекрасно и свято място? - прошепна си той.

Откъм сенките се чуха стъпки, които приближаваха. Капитан Гонсалес се обърна към звука.

- И аз си задавам същия въпрос - отвърна спокоен глас. Епископ Франсиско изведнъж се появи в характерното си алено расо и алената четвъртита шапка, покриваща плешивото му теме.

Изненаданият Гонсалес се отпусна на едно коляно.

- Епископ Франсиско, нямах представа, че ще бъдете тук.

- Разбирам, че сте любопитен, подобно на всички ни - каза епископът. Пристъпи напред и спокойно протегна ръка, за да може капитанът да целуне свещения му пръстен. - Станете, моля - нареди той.

Гонсалес осъзна, че е коленичил само на няколко стъпки от петното на пода и инстинктивно се дръпна назад.

- Искали сте да ме видите? - попита той и неясно защо, сърцето му се разтуптя по-силно.

Епископът изглеждаше напълно спокоен, застанал с ръце пред себе си с преплетени пръсти.