Прокрадващ се в сенките

— Ние ще минем през Валиостр, ще пресечем Иселин и ще влезем в гората откъм Пограничното кралство — междувременно каза Миралисса.

— Местата там са опасни — неодобрително се намръщи Маркауз. — Това е територия на орките.

— Но тук се намира по-близкият вход към Костните дворци, до втория ще трябва да се промъкваме още две седмици през горите на Заграбия — Миралисса оправи измъкналия се от високата прическа пепелявосив кичур коса. — Така че ще трябва да рискуваме, точно както и предишните отряди.

Алистан Маркауз не каза нищо, но на всеки стана ясно, че не е много доволен от перспективата да се добира до Храд Спайн през гората на орките. Както и аз. Според мен къде по-добре беше да си стоиш вкъщи и да си пийваш винце.

— Мисля, че за месец ще достигнете целта си. Тоест в началото на август би трябвало да сте там — произнесе Арцивус.

— Това е само при условие, че няма да има непредвидени обстоятелства — уточни Сталкон.

Всички веднага разбраха за какви непредвидени обстоятелства ставаше дума. За същите, които не позволиха на първите две групи да завършат експедицията.

— Надявам се, че няма да ги има. А докато сме на поход, армията трябва да се подготвя. Шансът за успех на нашето начинание е нищожен.

Граф Алистан наистина нямаше желание да тръгва на пътешествие.

Напълно разбираема неохота. Не само, че му се налага да пътува в компанията на крадец, но и трябва да остави краля в най-опасното време.

— Знаеш много добре, че вече я подготвям — раздразнено махна с ръка Сталкон. — Но така или иначе сме малко. Ужасяващо малко. Какво са няколко десетки хиляди срещу безбройните пълчища от Безлюдните земи? Капка в морето. Крал Шаргаз поднася извиненията си, но не може да ни изпрати нито един войник. Орките са се активизирали по цялото Пограничие в близост до горите на Заграбия. Пограничното кралство очаква нападение и се нуждае от всеки войник. Между другото, Гарет, от теб вече чух всичко, което исках. Чувствай се свободен. Не мисля, че държавните дела ще са ти интересни. Кли-кли, изпрати майстор Гарет и му покажи неговите вещи, стая и всичко останало.

Разбрах, че разговорът е приключил, станах, поклоних се и излязох след шута. Наистина ми беше безинтересно да слушам колко кавалерия ще се прехвърли на левия фланг и какво количество провизии ще им трябва на арбалетчиците.

— Следвай ме, Танцуващ в сенките — гласът на шута беше строго официален.

— Не ме наричай така.

— Защо? — невинно изви очи към мен гоблинът.

— Защото аз така искам!

— О — разбиращо каза шутът, — тогава няма.

Ние отново прекосихме огромната тронна зала, този път в обратна посока, и хлътнахме в коридорите на двореца.

— Кое предпочиташ да видиш най-напред? Временното си жилище или новия си другар?

— Какъв е този другар?

— Ела, ще ти покажа.

Наложи се да повървим доста дълго. Излязохме от зданието и минахме през вече опустялата градина — от всички Диви там беше само Гръмогласния, каращ своя вече четвърти, ако не и пети сън.

— Кли-кли — попитах шута по пътя, — а тези Диви откъде са?

— Естествено, че от Самотния великан — изсумтя гоблинът.

— Не това — изсумтях раздразнено в отговор и аз. — От кое подразделение на Дивите са?

— О! Всички, освен Арнх, са Шипове34. Арнх е от Стоманените чела35.

Шипове… Сега вече бях наистина спокоен за кожата си. С тези момчета е много трудно да попаднеш в неприятна ситуация. Дори и при най-голямо желание. А и за уменията на Дебелочелите, както още наричаха Стоманените чела, се носеха не малко различни истории.

Накрая шутът ме отведе в стопанските постройки, намиращи се доста далеч от двореца. И за да бъда абсолютно точен, влязохме право в конюшнята.

Миришеше на прясно сено и оборски тор (също, между другото, пресен). Конете в оборите любопитно извърнаха влажни кафяви очи към неканените посетители. Някои от тях дори протегнаха муцуни към нас с надеждата да получат храна или просто да подушат непознатите. Бяха общо около петдесет. Имаше както изящни доралиски коне, така и невъзмутими тежкотоварни, а също и мощни, изглеждащи толкова страшни за непосветения, бойни коне от Низините.

— Ето, запознай се — шутът сложи ръка на муцуната на голяма пепелява кобила низинска порода. — Това е Пчеличка. Сега тя е твоя.

— Наистина? — попитах неуверено.

— Какво става, Гарет? — изгледа ме учудено Кли-кли. — Конят не ти ли харесва? Подарък е от краля.

— Защо да не ми харесва? — погалих протегналия се към мен кон зад ухото. — Много дори ми харесва. Просто не съм много добър в язденето.

— Как така?

— Ами така — сопнах се на гоблина. — Да не мислиш, че съм нямал друга работа? Само това оставаше — да яздя напред-назад из Авендум да се уча. Кога според теб преди съм яздил, кажи де?

— Мда-а-а, ама че работа… — проточи гоблинът и се почеса по главата. — Добре, днес ще те науча.

Изгледах го така, сякаш ми предлага да целуна отровна змия.

— Гарет, успокой се. Аз наистина мога да ти помогна. Да яздиш кон е много лесно, а и ти сам каза, че навремето си яздил.

— Е, яздил съм преди много, много време.