Прокрадващ се в сенките

Единият от бегълците спря и вдигна ръце. После човекът по незнайна причина започна да се върти и едновременно с това да се клатушка насам-натам. Гвардейците преминаха от бяг на ходом и предпазливо пристъпиха към бегълците, без да схващат какво прави този луд и дали не иска да се превърне в дърво. Отговорът се разкри твърде късно за войниците на краля. Мъжът прекрати безумството си и рязко насочи ръка в тяхна посока. Приближаважите го гвардейци са разхвърчаха в различни посоки като сламени кукли.

О, Мрак! Та това беше съвсем истински шаман!

И веднага в отговор на магията на шамана някъде от горните етажи на двореца удари сребриста мълния. От изненада се свих надве, опитвайки се да прогоня разноцветните искри, избухнали в очите ми. Когато отново бях в състояние да виждам нормално, бегълците вече не съществуваха. На мястото, където стояха допреди миг, се виждаше огромен черен кръг обгорена земя. По краищата му тревата още гореше. Магът на Ордена здраво ги беше треснал. От злосторниците не беше останало нищо. Във всеки случай оттук телата им не се виждаха. Вторият отряд гвардейци вече бързаше на помощ на ранените си другари.

Отново прозвучаха роговете, обявяващи тревога.

Шумът пред вратата стана невъобразим, боят вече беше в началото на коридора, в който се намираше моята спалня. Значи нападателите бяха доста повече, иначе защо не се чуваха победните викове на многочислените гвардейци?

— За краля! За Сталкон! За Валиостр! — раздаде се бойният вик на кралската гвардия.

— За Неназовимия! Мъст! — чу се отговор.

Ето значи кой се е решил на такава стъпка! Поддръжници на Неназовимия! Тези гадини бяха навсякъде. В симпатия към Неназовимия вече можеше да подозираш и любимия си безобиден чичо, който в обикновения живот и не мравката път прави. И колкото по-силен ставаше разбунтувалия се маг, толкова повече привърженици привличаше сред човешкия род. Не ги разбирах тези хора. Какво ги мотивираше? На какво се надяваха, стъпвайки на пътя на предателството?

Някой започна здраво да блъска по вратата.

— Кой е? — извиках, без да бързам да отварям, като за всеки случай насочих арбалета към нея.

— Гарет, аз съм, Кли-кли! Отвори ми по-бързо!

Гласът приличаше на този на кралския шут, но нямах време да го подлагам на проверка, схватката бързо се приближаваше и ако зад вратата беше малкият гоблин, той можеше да попадне в много трудната ситуация между чука и наковалнята.

Изтичах към вратата и бързо я отключих.

— Не съм сам, не стреляй — като малка мишка се шмугна в спалнята Кли-кли.

Веднага го последваха още две сенки, малко по-големи от гоблина, но значително по-малки от мен.

— Затвори вратата — подсказа добра идея Кли-кли. — Делер, запали огъня.

Затворих вратата и завъртях ключа.

Пламна малко огънче, а след това и факла, която освети лицата на моите гости.

Шутът се оказа без шапката си със звънчета, физиономията му беше необичайно сериозна и съсредоточена. На дясната му буза като тънък червен косъм изпъкваше недълбока драскотина. В двете си ръце Кли-кли здраво стискаше брадва, вероятно свалена от стена. В двореца имаше предостатъчно такива оръжейни боклуци, както вече бях успял да се уверя. Брадвата, по мое мнение, беше прекалено тежка за гоблина.

До шута стоеше Делер, стискайки в едната ръка факла, а в другата — двуостра секира, зъбеща ми се с хищнически извитите си остриета. За разлика от гоблина, джуджето не изглеждаше раздърпан. Дори шапката с тясна периферия, кой знае защо напомняща ми на походно котле, стоеше като излята на главата на джуджето.

Третият ми гост беше Халас. Без да ми обръща никакво внимание, сякаш се намираше в Стоманените си шахти, той изтича до прозореца и заоглежда улицата. Бойната си мотика джуджето небрежно облегна на стената.

— Това е майстор Гарет — представи ме на воините Кли-кли.

Делер учтиво свали шапка, гномът само кимна.

— Какво става, Кли-кли? — обърнах се към гоблина аз.

— Какво, какво — нападение! Към краля се промъкваха, но гвардейците заподозряха нещо и веселбата започна!

— И колко са нагли, гадините! — избоботи Делер. — Сложили си гвардейски униформи!

— Кои са те?

— Раци — изплю гномът, без да се откъсва от прозореца. — Отрасли в Рачешкото херцогство! А и други поддръжници на Неназовимия, вероятно от вашите граждани!

Гномът сви вежди, показвайки, че отношението му към градските жители беше не по-добро, отколкото към гхоли.

— Като цяло ситуацията е следната, Гарет — делово занарежда шутът. — В момента един от техните отряди е в коридора отвън. Хората на Алистан го удържат, но така или иначе отстъпват, силите са твърде неравни. Затова сме длъжни да им помогнем.

Зад прозорците се разнесе глъчка не по-слаба, отколкото пред вратата.

— Онези се навоюваха — засмя се Халас и в изблик на чувства стовари юмрук върху перваза на прозореца. — Гвардейците са ги избили всичките!

— Махай се от прозореца, чудо брадато! — не издържа джуджето. — Сега трябва да помагаме на другите!

— Стига си мрънкал — изсумтя гномът към спътника си, но все пак пристъпи към нас, грабвайки пътьом мотиката.