Прокрадващ се в сенките

Но въпреки това тръгнах с другите, просто така, без да разбера какво точно ме подтикна към толкова безумна постъпка. После щях да умувам за собствените си мотиви. Ако това после изобщо някога настъпеше.

Следите от битката бяха навсякъде. Търкалящи се оръжия, счупени вази, скъсани гоблени, кръв и трупове. На земята имаше и гвардейци, и самозванци. На сутринта някой ще трябва да се лиши от главата си. В двореца бяха проникнали не петдесет и дори не сто бойци. Бройката клонеше към няколко стотин, и тези хора нямаха никакъв шанс да се вмъкнат без чужда помощ. Така че в двореца имаше предатели и, страхувам се, дори в редиците на гвардията. На Кралските пясъчници им предстоеше много работа по разобличаване на злодеите.

По време на придвижването ни през коридори, стълбища и зали към нас се присъединяваха гвардейци. Понякога това беше един човек, а понякога цели двайсет наведнъж. Боят приключи, критичната точка на битката, когато се решава на чия страна ще бъде днес Сагра, отмина. Ние издържахме. Врагът си мислеше, че сиво-сините ще бъдат хванати неподготвени, и си плати за това. Каквато и цел да си бяха поставили привържениците на Неназовимия, този път не им се получи, а следващ път, убеден съм, няма да има. Във всеки случай поне не и такова дръзко нападение. Милорд Плъха ще положи всички усилия, така че и мишка да не може да се промъкне, камо ли над триста убийци.

— Изми, вземи четири десетици и се вмъкни в Южното крило през градината — заповяда принцът. — Да хлопнем капана!

— Маркиз Вартек, вашите хора готови ли са? — обърна се Сталкон към беловлас гвардеец.

— Да! — още един мой познат от срещата пред портите сега беше изключително съсредоточен.

— По северния коридор, притиснете ги към стената, останалите — след мен!

— Гарет, ние сме с маркиза! — Кли-кли пое изцяло контрола над бъдещите ми действия.

Междувременно останалите гвардейци вече бяха заминали след принца в поредния коридор.

— Един арбалет повече никога не е излишен — кимна Вартек, приемайки компанията ни в малкия си отряд.

— Както и секира! — в разгара на битката Делер все пак беше успял да загуби шапката си.

— Както и мотика! — включи се и гномът, навирайки окървавеното си оръжие под носа на джуджето.

Аз тихо простенах в очакване на поредния спор, но Вартек с осемте си арбалетчика вече се изкачваше по стълбите, така че Делер само се изплю на пода и побърза след войниците. Халас реши да не изостава от партньора си, метна мотиката на рамо и с пъхтене също се заизкачва по стълбите. Аз и шутът завършвахме шествието, при това Кли-кли изглеждаше толкова войнствен, че ако сега пред нас изкочеше Х’сан’кор, не се знае какво щеше да му се случи от страх.

— Не ти ли тежи? — попитах загрижено гоблина. — Хвърли брадвичката.

— Ти гледай себе си — процеди шутът, но въпреки това още щом се натъкнахме на последиците от поредната дворцова схватка, той хвърли тежката брадва и си взе дълъг нож с листообразно острие.

Шутът размаха оръжието няколко пъти, като едва не си отряза ухото, но остана напълно доволен от новата си придобивка.

Свихме в широк тъмен коридор, където нямаше нито факли, нито фенери. Или ги бяха изгасили, или просто не бяха успели да ги запалят. Светлина имаше на стотина крачки пред нас. Така че трябваше да вървим почти опипом. За щастие, никой не падна, само Делер избухна в стенания и съскане, когато някой го настъпи в тъмното. Но джуджето запази клетвите си за друг път и само измърмори под нос нещо на гномски език, стараейки се повече да не попада под краката на човеци.

Четири коридора се събираха на едно място и отвеждаха пътниците в огромна зала с огледални стени. Разбира се, не беше чак толкова голяма, колкото тронната, но все пак достатъчно, за да побере последните поддръжници на Неназовимия. Те се бяха скупчили в центъра на залата с извадено оръжие и просто чакаха. Приблизително четиридесет души, наредени в кръг. Зад гърбовете им имаше нещо голямо и тъмно, покрито отгоре с някаква дрипа. Не можех да видя какво точно е. Гърбовете на отбраняващите се го скриваха доста добре.

Всички коридори бяха блокирани, нападателите просто нямаше къде да отидат. От една страна беше принцът с гвардейците, от друга — отрядът на Изми, от трета — Алистан Маркауз, успял вече да сложи любимата си броня. Той и копиеносците бавно пристъпваха напред, свивайки обръча около нападателите. От четвъртата страна бяхме ние, петима гвардейци и Дивите.

— Появихте се най-сетне — подхвърли Чичо, оглеждайки неодобрително гнома и джуджето. — Къде бяхте досега?

— Забавлявахме се — Делер небрежно избърса острието на секирата с парцал.

— Давай, Вартек! — извика Изми от другия край на залата.

Осем арбалетчици пристъпиха напред и армейските склоти36 замряха в хищно очакване, готови при първа заповед да изстрелят болтовете по целите.

— Ей, вие! — извика Маркауз. Гласът изпод шлема му, толкова приличащ на миша глава, звучеше приглушено. — Предайте се и кралят ви обещава справедлив съд!