Прокрадващ се в сенките

— Как е Мармота? — се обърна шутът малко по-късно към джуджето.

— Добре е, дори ребрата му са цели — Делер се почеса по врата. — Нашият Мармот си беше сложил броня.

— Е, ако огрът беше цапнал с дръвчето Котката… — проточи гномът.

Мда, Котката по принцип се биеше само по гащи.

— Делер, ще се присъединиш ли към нас? — Кли-кли прекрачи през проснатото тяло на гвардеец в сиво-синя униформа, но с бяла лента на ръкава.

— И още как! — нямаше нужда два пъти да каниш джуджето да си накваси гърлото.

— Видя ли, Гарет — подкачи ме шутът. — Не всички са такива дървени като теб.

Хвърлих кисел поглед на гоблина и той млъкна, осъзнавайки, че днес на крадеца не му е до шеги.

Гномът измърмори нещо под нос и като мушна мотиката под мишница, започна да прегъва пръстите на двете си ръце. Оказа се, че пресмята колко врагове е успял да убие днес. По неговата сметка излизаше, че са четиридесет и пет. Чувайки цифрата, Делер се препъна от възмущение и подхвърли, че самомнението на някои гноми е по-дълго от брадата им.

— Какво се заяждаш? — недоволно попита Халас. — Колко тогава мислиш, че съм убил?

— Девет — каза джуджето и вдигна от пода смачканата си шапка.

— Колко? — възмути се гномът. — Ние, гномите, воюваме…

— Да бе, воювате — прекъсна го Делер. — Навоювахте се на Полето на бурените. Знаем, знаем.

— Кой се е навоювал?! — гномът беше готов за бой. — Сритахме ви задниците!

— На нас?! — джуджето спря и стисна юмруци. — Сритали сте ни задниците?! Че на вас не ви остана нито един маг след тази битка!

— Не се притеснявай, тепърва ще си имаме магове!

— Да бе! Ще си имате! — джуджето размаха юмрук под носа на гнома. — Всичките ви магически книги останаха при нас! Елате и си ги вземете, мотичници проклети!

— Ще дойдем! И ще си ги вземем! — пръскаше слюнка Халас. — За нула време ще изравним Планината на джуджетата със земята! Само да дотъркаляме оръдията…

По-нататък не слушах, влязох в спалнята и плътно затворих вратата зад себе си. Никаква свада между джуджето и гнома нямаше да ме откъсне от най-важното занимание — да спя.

Стори ми се, че едва бях успял да докосна възглавницата с глава, а досадният и вездесъщ Кли-кли вече ме разтърсваше за рамото:

— Гарет, ставай! Събуди се!

Тихо изръмжах и със затворени очи се опитах да напипам нещо тежко, за да цапна досадния гоблин.

— Кли-кли — простенах. — Имай страх от боговете! Остави ме да поспя до сутринта! Върви да пиеш с новите си приятели!

— Вече е утро, крадецо — възрази ми гоблинът. — След половин час тръгвате.

Тези съвсем нерадостни думи ме накараха да скоча от леглото. Тръснах замаяно глава и погледнах през прозореца. Нощното небе на изток постепенно избледняваше в очакване на новия изгрев. Към четири сутринта, не повече.

— Алистан трябва съвсем да е полудял, ако е решил, че ще тръгваме толкова рано? — попитах седналия на стола гоблин.

— А ти да не искаш да те изпращат с фанфари? — захили се шутът. — През деня има прекалено много очи. Ще тръгнат слухове.

— Всички, които са искали, вече са научили за нашето малко пътешествие — резонно възразих аз.

Шутът само изсумтя и премълча.

— Между другото! — сетих се аз. — Как така се вмъкна в заключената стая?

— Не си само ти, Гарет, който можеш да отваряш ключалки — сините очища на гоблина весело блестяха. — Тук има таен проход… Готов ли си?

— Сега, нека само да си събера нещата — изръмжах.

— Всичко вече отдавна е събрано и натоварено в дисагите на Пчеличка. Позволих си да се погрижа за най-добрия си приятел.

— Кой е най-добрият ти приятел?

Шутът, както и преди, остави ироничния ми въпрос без отговор.

По пътя срещнахме Халас и Делер. Тази неразделна двойка също крачеше към конюшнята, оживено спорейки по пътя. Както се казва, на гърбавия гърбицата ще изправят. Изненадващо, но и двамата бяха живи и здрави, явно така и не се бяха сбили. Дивите се присъединиха към нас и останалата част от пътя изминахме заедно.

— Ти по-добре ми кажи къде ходи през нощта? — обидено мърмореше Делер.

— При роднини в града — невъзмутимо отговори Халас.

— Да бе, как не — засмя се джуджето. — Притрябвал си им в два през нощта. Само тебе чакат. Сигурно пак по жени?

— Дори и по жени да е! — ядоса се Халас. — На теб какво ти влиза в работата?

— И някаква торба домъкна — продължи да мърмори Делер.

Наистина, на гърба на гнома имаше платнена торба. Такива торби носеха миньорите и търсачите на скъпоценни камъни в Стоманените шахти.

— И какво от това? — Халас започна да пали лулата си и Делер презрително сбърчи нос.

— Какво мъкнеш в торбата? — полюбопитства джуджето.

— Аз не те питам какво имаш в бъчонката — гномът с всички сили се стремеше да смени темата на разговора.

— Че какво има да питаш? — леко изненадан попита Делер и разклати обемистото буренце, което той, пухтейки, носеше с две ръце.

Буренцето, трябва да се отбележи, беше наполовина по-голямо от джуджето, и в него нещо радостно забълбука.

— Вино има в него, вино.

— И откъде си успял да се добереш до такава ценност? — захили се Халас, изпускайки кръгчета тютюнев дим.

— Кли-кли ми помогна — щастливо се усмихна джуджето. — От сталконовските запаси.

— И какво ще правиш с него?