Прокрадващ се в сенките

След още час Делер взе едно наистина трудно решение и каза, че за днес дегустацията на вино е достатъчна, в противен случай съвсем скоро ще се наложи да търсят нова бъчвичка, а вероятността да намерят по пътя е по-скоро призрачна, ако не и направо нулева. Тази фраза кой знае защо много развесели Фенерджията, яздещ последен в нашия отряд. Той тихичко свиреше на свирката някаква проста мелодия. Трябва да призная, че както и предния път, когато за пръв път чух свиренето на Мумр, от тази музика ми се поиска да завия скръбно към луната.

Нахлупил до очи нелепата си шапка, Фенерджията гордо се носеше съвсем сам, като единствено от време на време разменяше по две-три думи с яздещия пред него Котка, който отговаряше за четирите коня, на които беше натоварен целият ни багаж.

— Слушай, Мармот — обърнах се към воина, който в момента хранеше линга с гордото име Непобедим.

Зверчето, настанило се на врата на съвсем спокойния от този факт кон, с щастлив вид хрупаше сухари.

— Защо Мумр го наричат Фенерджията?

— А — неопределено отвърна Мармота, докато тъпчеше любимото си зверче с поредната порция храна. — Ами той просто реши да изгаси един фенер…

— Но магически, онзи, който е на улица Искра — присъедини се към разговора зачервилия се от виното Халас. — Обзаложи се с един идиот, че ще изгаси фенера каквото и да става.

— И изгаси ли го? — с любопитство попитах гнома.

— Аха — изсумтя Халас и в изблик на чувства си дръпна брадата. — Взе ведро вода и я изсипа от покрива на някаква къща.

— И?

Гномът по някаква причина не гореше от желание да говори и всичко трябваше да му се измъква с клещи.

— И пропусна!

— Е, не точно пропусна — като чу, че говорят за него, Мумр се присъедини към нашата компания. — Просто не улучих правилното място.

— И по-точно улучи, но… не където трябва — ядосано отвърна Делер.

— Не трябваше да ме наливате с вашата джуджешка помия! — възрази Фенерджията.

— „Яростта на дълбините“ не е помия! — възмути се джуджето.

— Помия е, помия — включи се гномът в подкрепа на човека. — Истинска помия. Ако не беше твоята бутилка, Делер, Мумр можеше и да не залее онзи маг.

— Ах, ти! — джуджето не можеше да повярва, че Халас не го подкрепя. — Нали ти самият не спираше да хвалиш „Яростта“, а още щом някакъв си маг намокри дрешките си и хоп, веднага се криеш в храстите?!

— Аз ли се крия в храстите?! — брадата на Халас гневно настръхна. — Гномите никога не се крият в храстите! — и добави след кратък размисъл: — От опасностите, имах в предвид.

Джуджето само изсумтя презрително и намъкна шапката до очите си, показвайки, че разговорът с отстъпника-гном е приключен.

— А, не, не си нахлупвай тая одрана котка на ушите! — Халас се беше разпалил не на шега. — Да не би аз да спорих с Мумр, че никога не може да угаси магически фенер?

— Значи ме наричаш идиот тогава, така ли?! — най-накрая го осени Делер.

Аз бързо смушках Пчеличка с пети и забързах напред, оставяйки зад гърба си поредния спор между джуджето и гнома. Момчетата не можеха и ден да изкарат, без да се скарат. Току-виж и за гърлата се хванали.

Тихичко се наредих зад конете на Миралисса и Маркауз.

— Според моите изчисления, ако продължаваме със същото темпо, след две седмици ще стигнем до Иселина, а от нея има почти още толкова до границата на Пограничното кралство. А после още седмица до горите на Заграбия — казваше елфийката на внимателно слушащият я Маркауз.

— Значи около месец и половина? — замислено задъвка мустаци милорд Алистан и едва тогава забеляза, че съм се присъединил към тяхната компания.

— И това включително с непредвидените произшествия — Еграсса беше склонен да очаква най-лошото.

Уау! Излиза, че и сред елфите има песимисти! А аз си мислех, че единствено хората са способни да се съмняват и да предполагат най-лошото.

— Освен това не можем денонощно да яздим. И на нас, и на конете ще ни трябва почивка. Раненг ни е на пътя, ако ще спираме там, ще загубим още няколко дни.

— Не мисля, че имаме работа в Раненг — намесих се в разговора аз.

— Благодаря ти, Гарет, за съвета — доста грубо отвърна Алистан.

Беше очевидно, че не се нуждае от ничии съвети, най-малкото пък от съвети от крадец.

— Извинете ме, милорд Алистан, но не разбирате — упорито продължих аз. — Не стига, че вървим по един от най-натоварените трактове в кралството, привличайки ненужно внимание, но и го привличаме допълнително, защото елфи, гном, джудже и десет въоръжени до зъби човеци, съгласете се, са много странна компания. Повярвайте ми, милорд: селяните и обикновените пътници ще имат за какво да клюкарстват. Странен отряд. Ще плъзнат разни слухове. И онези, на които тези слухове им се сторят интересни, ще стигнат до определени изводи и ще ни направят засада. А вие, доколкото разбрах, искате да влезем във втория по големина град на кралството! Мисля, че вече ни търсят разни нелицеприятни господа. Тези, които са пуснали враговете в кралския дворец, без всякакво съмнение са съобщили, че нашият отряд е потеглил. Нямаме работа в Раненг.

— Крадецът е прав — подкрепи ме Ел, проблясвайки за миг с глиги. — Трябва да избягваме оживените места.