Прокрадващ се в сенките

Но за храна предлагаха само пилешко — във всички възможни варианти. Имаше пилета печени на шиш, пилета, печени с ябълки, пилета, задушени на пара, както и пилешки крилца с черен пипер. Толкова много, че направо да закудкудякаш от такова изобилие от пилешко. А като прибавим към това и факта, че аз изобщо не понасям пилешко в какъвто и да е гастрономически вариант, всеки ще разбере моето не най-приповдигнато настроение.

Позовавайки се на умората, аз се отправих към стаята и легнах на едно от двете легла. За разлика от мен, Дивите бяха бодри и весели, сякаш не бяха прекарали целия ден на седлата.

За не знам кой път за последните дни съжалих, че позволих да ме забъркат в подобна авантюра.

Едва посред нощ разбрах какъв номер ми е извъртяла съдбата-шегобийка с късата сламка. Фенерджията се прибра късно през нощта, когато вече спях. След цял ден на седлото бях толкова уморен, че дори не чух пристигането му.

Затова пък много добре чух Мумр, когато започна ентусиазирано да хърка. Къде ти тук стария Гозмо с неговите нощни трели и извивки. Хъркането на Гозмо в сравнение с това на Мумр беше все едно жуженето на малко комарче срещу рева на гладен обур.

Естествено, събудих се веднага. И естествено, се опитах с всички сили да заглуша тези ужасни звуци. Първо опитах да свиря. После се опитах да подкарам песен. Накрая замерих Мумр с обувка. Уви, всичко се оказа безполезно. Той дори не си направи труда да се събуди или поне да се обърне на другата страна.

След цял час мъчение, тъкмо когато се приспособих и а-ха да потъна в сън, Фенерджията смени тоналността и аз отново се ококорих. Изтощен, зарових глава под възглавницата и най-накрая заспах, давайки си обещание следващия път да намеря по-спокойно място за почивка.

Мумр ме събуди сутринта. Хвърлих му намръщен поглед. На него май никой не му беше пречил да си сънува.

Изненадващо, но през нощта болката напълно беше изчезнала, сякаш изобщо не бях яздил кон. Хиляди благодарности на Ел, че вчера забеляза състоянието ми и ме почерпи с вино от собствените си запаси. Каквото и да беше, помогна.

— Днес май късничко ставаме — казах на Мумр. Вече беше светло и в сравнение с предишния ден ставахме късно. — Не бързаме ли вече?

— Лейди Миралисса чака пратеник, трябвало да й предаде нещо — отвърна ми Фенерджията, докато ровичкаше под леглото си. Измъквайки биргризена, Мумр го метна на рамо и тръгна към вратата.

— Да вървим да закусваме, Гарет.

— Идвам — казах и се пресегнах за арбалета и ножа.

Хм… странно… много странно… Ножът ми си беше на мястото, но стрелящият ми любимец беше изчезнал. Абсурд Фенерджията да го е взел, честна дума!

Изведнъж от улицата през открехнатия прозорец на стаята проникна звук от арбалетен изстрел, а след това се раздаде и изплашено кудкудякане. Бързо погледнах навън, изругах, изскочих от стаята и се втурнах по стълбите към първия етаж.

Няколко Диви вече закусваха в залата на кръчмата. Поздравиха ме и учтиво попитаха как съм спал снощи. Аз още по-учтиво отговорих, че съм спал много добре. Не успях да заблудя нито тях, нито себе си.

— Гарет, накъде така? — изненада се Халас, стискайки в едната си ръка парче сланина, а в другата — пушен колбас. Гномът беше в затруднение и се чудеше с какво да започне закуската си. — Всичко ще изстине!

— Сега се връщам — изстрелях аз и излязох навън.

Арнх, Котката и Гръмогласния наблюдаваха с интерес оригиналното състезание между Змиорката и един малък и много добре познат ми субект. За най-голямо неудоволствие на собственика на хана, състезанието се състоеше в това за колкото се може по-кратко време да се избият колкото се може повече от бягащите из двора кокошки. Петнайсет пернати топки вече бяха застинали тук-там по пясъка.

Змиорката стреляше със склота, взет от Маркауз, докато Кли-кли — а това беше именно той, неговата физиономия и със затворени очи бих я познал — целеше пилетата с моя арбалет.

— Забавляваш ли се? — попитах гоблина.

— Добро утро, Гарет — каза ми в отговор Кли-кли и с точен изстрел уцели поредната нещастна птица. — От десет — шест. Спечелих!

Това го каза вече на Змиорката и последният кимна в съгласие, без дори да си помисли да спори.

— Благодаря, че ми позволи да ползвам арбалета — шутът ми протегна оръжието.

— Не си спомням да съм ти позволявал.

— Не се хващай за думата — намръщи се гоблинът. — Цяла нощ бях на седлото, задникът ми се протри, докато ви настигна! Трябваше да разпусна малко.

— И защо, ако мога да попитам, си дошъл?

— Стори ли ми се или долавям недоволство в гласа ти? — шутът внимателно ме погледна в очите. — Дойдох, за да предам на Миралисса нещо, което не беше в краля в момента, когато заминавахте.

— Значи заради твоя милост не бързаме за никъде? — подсмихна се немногословния гаракец.

— И всъщност — каза шутът, отхвърляйки всички възможни възражения — останалата част от пътя ще прекарам във вашата компания.

— В качеството си на шут? Ама че работа! — изсумтя Гръмогласния.

Той, заедно с Котката, приближи към нас, докато Арнх измъкваше болтовете от труповете на кокошките и се разправяше с огорчения собственик на „Златното пиле“.