Прокрадващ се в сенките

— И какво предлагаш? — Миралисса погледна към елфа. — Да се махнем от централния тракт и да поемем на югоизток?

Ел едва забележимо сви рамене, показвайки, че решението е на Алистан.

— Югоизток? — на Алистан това предложение не му хареса много. — Да се махнем от хубавия, макар и оживен път, и да тръгнем през поля, гори и пресечени местности? Ще загубим много време и дори до септември няма да се доберем до Заграбия!

— Сега трактът върви право на юг — отвърна Еграсса. — След Раненг свива на запад. На юг няма големи градове, само замъци на барони и малки градчета, по-скоро селца с гарнизони. Хората не искат да живеят в близост до Заграбия. Ето защо, за да не губим време, ще трябва да рискуваме и да продължим както досега. До Раненг е малко повече от седмица. Това е при условие, че вървим по тракта. От града ще обърнем на югоизток към Иселин. Има там едно местенце със сал, ще ни прехвърлят. А оттам вече и до границата с Пограничното кралство, и до горите на Заграбия е близо.

— Така и ще направим. А в Раненг няма да влизаме, ще го заобиколим — кимна Алистан, давайки да се разбере, че разговорът на тази тема е приключен.

От самото начало на пътуването граф Маркауз беше задал равномерно темпо на конете и те се движеха в бодър тръс. Да го кажем така — не бързахме прекалено, но и не се влачехме като слепи охлюви. На всеки няколко лиги на конете се даваше почивка, което им позволяваше да крачат с бързи крачки, или както там се казва за конете.

Местата, през които минавахме, бяха многолюдни. Нагоре-надолу по тракта сновяха ездачи, движеха се каруци със стоки към и от Авендум. Минаваха селяни, занаятчии, членове на гилдии, тръгнали по свои си дела. Веднъж се срещнахме и с яздещ насреща ни отряд воини. Бобровите шапки отиваха към Самотния великан.

Пчеличка се оказа изненадващо силно конче. Не забелязвах някаква умора в нея. Ходът й беше същият, както на сутринта — равен и пъргав. Умореният по-скоро бях аз. До вечерта вече ме болеше цялото тяло и чак сега разбрах как се чувстват престъпниците в Султаната, когато ги набиват на кол. Чувството, трябва да отбележа, не е от приятните.

Привечер Алистан реши да спрем в спретнато и чисто селце, наречено Слънчогледи, разположено недалеч от тракта.

Кокетни бели къщички, чисти пътеки и дружелюбни жители. Всичко подсказваше, че тук не бедстват. От изобилието от растящи навсякъде слънчогледи, наклонили вече глави под тежестта на едрите семена (и това е началото на юли!), пред очите пъстрееше.

Ханът беше огромен и стаи имаше за целия ни отряд. Наричаше се „Златната кокошка“ и напълно оправдаваше това име. Както защото носеше добра печалба на своя собственик, така и защото в двора щъкаха петдесетина кокошки, които изобщо не се притесняваха от настъпващото смрачаване. Във всеки случай нито едно от пилетата нямаше намерение да се прибира да спи в кокошарника. Продължаваха да кудкудякат и да рият в пясъка в търсене на позакъсняла вечеря.

С усилие се смъкнах от коня и позволих на слугата да отведе Пчеличка в конюшнята. Защо ли ми трябваше да вземам проклетите жълтици! Да яздиш кон непривикнал е доста трудно и съмнително удоволствие. Сякаш цялото ми тяло се беше превърнало в огромен мазол. И това не беше всичко. Слънцето също се беше постарало и бях изгорял от всички страни — чувствах се стар, разбит и болен.

— Ей, Гарет! — с хитра усмивка Медения се отдели от групата Диви и ми показа юмрук.

Останалите воини ме наблюдаваха с интерес. Аз внимателно разгледах пъхнатият почти под носа ми ъ-ъ-ъ… обект. От стиснатия юмрук стърчаха няколко сламки.

— Какво е това? — попитах с предпазливо любопитство, без да бързам да посягам към сламките.

— Жребий! — весело се захили високият Див. — Ние с момчетата се посъветвахме и решихме, че ти също трябва да участваш.

— В какво да участвам? И между другото, защо елфите и нашият славен граф са вече в механата, а ние тука си играем на жребий?

— Елфите и Алистан не играят — отговори ми Чичото вместо Медения. — А жребият е много прост. Който изтегли късата, ще дели стая с Фенерджията.

— До края на пътуването — бързо вмъкна Арнх.

Мумр следеше всички тези приготовления със зле прикрит гняв. Решавайки да изрази протест, той изсвири със свирката си нещо от бойните маршове на гномите, стряскайки кротко кълвящите в краката му кокошки.

На мен всъщност не ми пукаше с кого ще бъда в една стая, така че с колкото се може по-небрежен вид дръпнах от юмрука на Медения първата попаднала ми сламка. Оказа се късата.

Наоколо се чуха облекчени въздишки. Някой окуражително ме потупа по рамото, друг започва радостно да примигва. Странно, защо никой не искаше да спи в една стая с Фенерджията.

В кръчмата вече бяха наредили масите и гостоприемният собственик собственоръчно наливаше по бокалите най-хубавото си вино. Гостите бяха малцина, в залата имаше предимно хора от селото.