Прокрадващ се в сенките

След това се появи Кли-кли и за сбогуване устрои малък спектакъл.

— Гарет! — шутът ридаеше като за последно. — Гарет! Не ме оставяй, Гарет!

Проклетата гадинка заслужаваше незабавна и максимално мъчителна смърт! Вече всички започваха да ни гледат. Гвардейците, проверяващи багажа по товарните коне, открито се кикотеха, гледайки развихрилия се кралски шут.

— Гарет! — хленчеше шутът, подскачайки около Пчеличка. — Кой сега ще ти бърше сополите?

Кли-кли измъкна от джоба си ярък шарен плат с големина на малко бойно знаме и шумно си издуха носа.

— Напред! — граф Маркауз заби пети в коня си.

— Успех, Танцуващ в сенките! — вече с абсолютно нормален глас ми прошепна шутът на прощаване.

Х’сан’кор да ме убие! В крайна сметка все пак тръгнахме, да ни помагат всички богове на Сиала!

Глава 20 На път

Авендум остана зад гърба ми. Величествените непристъпни стени, изградени от камък, изваден от старите Шахти на Ол, се стопиха в сутрешната мъгла, която лъчите на пробудилото се слънце беше подплашило от земята, карайки я да увисне за няколко минути над нея като изплашена бяла пеперуда. Но в крайна сметка утрото изпърха като неуловима призрачна птичка и изчезна зад хоризонта, отстъпвайки място на горещото пладне.

Всички Диви си свалиха връхните дрехи и останаха по ризи. Изключение правеше единствено Арнх в неизменната си и несваляема дори за секунда ризница. Жителите на Пограничното кралство си имаха своите чудатости и не беше моя работа да ги съдя. Може би ако се бях родил в близост до горите на Заграбия и живеех в ежеминутно очакване на нападение на орки, не само ризница, но и доспехите на Маркауз щях да нося, без да ми пука за жегата.

Бръснатата глава на мършавия жител на Пограничното кралство блестеше на жаркото слънце като излъскано медно корито и, кълна се в коня си, Кли-кли непременно щеше да подхвърли няколко глупави шеги за главата на Арнх.

Аз също разкопчах яката на ризата си и навих ръкави, за което вечерта много съжалявах — кожата ми придоби великолепен малинов оттенък и през следващите няколко дни ми пречеше да се наслаждавам на живота.

Мразех жегата. Предпочитах да зъзна, отколкото този тормоз. От постоянните преки слънчеви лъчи, наподобяващи нажежени камшици, мозъкът в главата ми беше на път да изкипи.

Впрочем ненавистта ми към жегата, обгърнала кралството, се споделяше и от яздещия до мен Мармот. Той и неговото зверче само мечтаеха за деня, когато ще се заровят в снега около Самотния великан.

Най-отпред яздеха Маркауз и елфите, а след тях, разделени по двойки и тройки, вървяха Дивите. Първоначално компания ми правеше само Мармот, който се оказа доста приказлив и интересен събеседник, а после се присъединиха Халас и Делер.

Сръчното джудже набързо измайстори с подръчни средства една доста дълга тръбичка и бързо я пъхна в бъчвичката с вино. Така че сега джуджето и гномът тихомълком, за да не ги види Чичо, отпиваха от божествения нектар, като понякога примляскваха от удоволствие, наслаждавайки се на споходилата ги божия благодат. Постепенно двамата ставаха все по-весели и весели и аз започнах да се притеснявам, че всеки момент някой ще тупне от седлото и ще си удари главата в земята. Но не, те само малко се зачервиха и подкараха юначна песен за някакъв си поход. Чичото, който си говореше със Змиорката, на няколко пъти поглеждаше подозрително към новоизпечените певци. Не каза нищо, но постепенно се намръщваше все повече и повече.

Джуджето с вид на познавач разсъждаваше за достойнствата на Миралисса като жена. Той и Халас се съгласиха с факта, че достойнствата са достатъчно много, но глигите развалят цялото впечатление. Гномът, замисляйки се за момент, изтърси, че по принцип не е проблем да се покрие главата с парцал, а нататък да се действа както повелява майката природа, на което мълчалият през цялото това време Мармот предложи на двамата експериментатори да млъкнат или най-малкото да говорят по-тихо, иначе Миралисса ще измъкне с’каша си и набързо ще клъцне на единия брадата, а на другия — нещото, намиращо се малко по-надолу. За миг настъпи тишина, а след това неудържимото джудже каза:

— Ей, аз не от злоба. Реших да говоря за елфийката просто така.

— Ще видиш как се говори просто така в горите на Заграбия, когато елфите те увесят на някое дърво с главата надолу за обида на принцесата — възрази Мармот и погали линга.

След тези думи обсъждането на елфийката окончателно приключи и гномът и джуджето се потопиха в двучасов философски спор за предимствата и недостатъците на оръжията с дълги дръжки. Както винаги когато спореха, Халас и Делер често стискаха юмруци и щедро си разменяха обиди.

Мармота с вниманието на лингвист слушаше псувните на гномски език. Някои от чутите думи старателно си ги повтаряше под нос, опитвайки се да ги запомни, за да може да блесне с новопридобитите знания в приятелска компания при първа възможност.

Спорът между гнома и джуджето, както можеше да се очаква, завърши без победител. Всеки си държеше на своето.