Прокрадващ се в сенките

— Ще го пия! Мотика имаш, не глава! — изрева джуджето. — Какво се прави с вино? Ще го сложа на коня и кротко ще си го пия.

Последната фраза Делер произнесе със замечтан израз на лицето.

— Току-виж си си докарал неприятности! Ще научи Чичо… — промърмори гномът.

Влязохме в конюшнята. Първото, което се набиваше на очи, бяха оседланите коне и въоръжените мъже. Тук бяха вече познатите ми Диви, само че сега за нетренирано око би било трудно да познае, че това са Диви сърца, а не най-обикновени войници от пограничен гарнизон. Знаменитите нашивки на зъбати сърца безжалостно бяха съдрани от износените кожени куртки. Дръжката на огромния меч на Фенерджията, както забелязах, беше увита с лента черен плат, скриваща златното дъбово листо на майстора. Още една предпазна мярка или начин колкото се може по-малко да се привличат чуждите погледи. Любимата си играчка, биргризена, Мумр като по чудо беше прикрепил до дисагите и очевидно беше уплашил до смърт нещастното пъстро конче с оръжието. Горкото уплашено въртеше уши и хвърляше подозрителни погледи към Фенерджията, седнал отгоре му. Едва тогава осъзнах от какво се страхуваше кончето. Мумр с най-замислен вид въртеше свирката в ръце, очевидно се чудеше: да посвири или не? Музиката на Фенерджията плашеше не само хората, но и животните. Надявам се никога повече да не чуя тази гадна свирка.

— Гарет, време е — каза шутът.

Значи прощални речи и напътствия от страна на краля и Арцивус не се очакваха. Те дори не бяха дошли. Наистина, тъжно е да изпращаш някого на смърт, а и след нощното нападение работа имаше предостатъчно. Кой да си спомни за малкия отряд!

Пристъпих към коня, потупах го приятелски по шията, чух в отговор доволно пръхтене и скочих на седлото.

— Моя школа! — доволно се усмихна гоблинът, обръщайки се към всички с надеждата да получи одобрение.

Всички бяха твърде заети, за да обръщат внимание на досадния шут. Само Змиорката ни хвърли насмешлив поглед и провери лесно ли излизат от ножниците „братът“ и „сестрата“. Кли-кли изобщо не се разстрои от такова явно незачитане на неговата личност и като вирна глава нагоре, каза:

— А ето и последните ти спътници — шутът посочи елфите до Миралисса. — Ел от дома на Черната роза и Еграсса от дома на Черната луна.

Хвърлих любопитен поглед към елфите. Ел, с гъста пепелявосива коса и бретон, спускащ се почти до кехлибарените очи, тъкмо слагаше шлема си, който изцяло скри лицето му.

Еграсса, елф със сребърен обръч на главата, явно някакъв отличителен знак, тихо си шепнеше нещо с Миралисса. В ръцете си държеше точно същия шлем като на Ел.

— Те да не са роднини с нея? — попитах Кли-кли, наклонен колкото се може по-ниско към него.

— Хм, мисля, че е братовчед. Но че е роднина и че е от кралския род — това е сигурно! А и ти сам можеш да го разбереш по това тъпо „сса“ в името. Е, ще отида да се сбогувам с джуджето и гнома — промърмори гоблинът и изчезна.

Миралисса усети погледа ми и се обърна. Мимолетна усмивка при разпознаването ми и леко кимване. Нейният събеседник също ми кимна вежливо. Каквото и да е, но от учтивост елфите не можеш ги отказа. Първо ти пожелават приятен ден, а вече после ти прерязват гърлото. Културни, лешоядите!

Миралисса, честно казано, първоначално не я познах. Елегантната мирануехска рокля беше отишла в забвение. Беше заменена от обикновени мъжки, макар и елфийски, дрехи. Високата сложна прическа също беше изчезнала, превръщайки се в дебела плитка, спускаща се чак до кръста. На гърба на елфийката, както и при нейните спътници, висеше елфийски меч — с’каш38, до него се виждаше страховит лък и колчан, пълен с тежки стрели с черно оперение.

Елфите подхождаха консервативно към оръжието, не като хората, и обикновено ползваха само извити мечове или лъкове. Други оръжия — само ако нямаха избор.

Затова пък десеторката на Чичо имаше какви ли не смъртоносни железа! Като се започне от обикновени мечове, арбалети, прикрепени към дисагите, и се завърши с огр-шачи, бойни мотики, брадви и биргризени. И това без да броим кръглите щитове на всеки втори. Внушителен арсенал и внушителна компания.

Вярно, милорд Алистан, който даваше последни инструкции на оставащия да го замества лейтенант Изми, доста ме изненада. Върху себе си нямаше любимите си доспехи. Бяха заменени от същата, като на другите Диви, куртка с пришити по нея метални пластини. Да, не бих се изненадал, ако е натоварил на някой товарен кон доспехите или нещо по-тежко, както впрочем и Дивите, но самия факт, че Плъха тръгва на път без доспехи, които му бяха като втора кожа…

Междувременно Алистан приключи с инструктажа на Изми и с един скок се озова на седлото на огромен черен кон. Оръжията по бедното животно биха стигнали за разпръскването на поне стотина орки: масивен триъгълен щит без герб, копие, чийто по-голям брат беше самият ленс39, бронекол40, склот с болтове. И всичко това без да броим батарния меч от Рубинова кръв.

Чакай сега! Защо изобщо се притеснявах? В такава компания? Под защитата на мечовете ме очаква само една приятна разходка и, може би, малко прекрасно приключение.