Прокрадващ се в сенките

— Да виждаш на главата ми шапка? — шутът демонстративно посочи с пръст главата си.

Нямаше я нито шутовската шапка, нито шутовското трико. Беше с нормални дрехи за път и плащ на раменете.

— Тръгвам с вас не в качеството си на шут, а като гид. Мястото, където отиваме, е моята родина. В Заграбия се чувствам не по-лошо, отколкото елфите. А освен това се явявам и доверено лице на краля.

— Ако бях на мястото на краля, скъпи шуте, не бих ти доверил да охраняваш дори нощното ми гърне — каза Гръмогласния.

— Ти никога не си имал нощно гърне! — сръга го с юмрук в ребрата Котката.

— Няма значение дали имам или нямам! — Гръмогласния се отдръпна от мустакатия воин и почеса дългия си нос. — Извинявай, гоблин, но да пазим още едно гражданче от неприятности си е вече прекалено. Особено като знам навика ти да правиш номера на всички…

— Наричат ме Кли-кли, а не гоблин, господин Мърморко и Сърдитко — отряза шутът. — И не ми е нужна ничия защита. Мога сам да се грижа за себе си.

И с тези думи шутът отметна плаща си встрани, предлагайки ни да се полюбуваме на пояса му, на който висяха четири тежки ножа за мятане. Два отляво и два отдясно.

Приближилият Арнх респектирано подсвирна, оценявайки оръжието на гоблина:

— Кли-кли, днес явно си в настроение. Може би и песничка ще ни изпееш?

— Не се съмнявай, ще изпея — съгласи се шутът. — Идва време за веселба! Или си мислиш, че е толкова лесно да се отървеш от мен?

За съжаление, аз не мислех така. Докато отивахме да закусим, отправих гореща молба към Сагот да ме дари с божествено търпение.

През следващите дни не се случи нищо важно. Продължавахме да се придвижваме на юг, спирайки да нощуваме в близките поля. Нощите бяха топли и никой не чувстваше неудобство от капризите на времето. Ако си беше обичайното, тоест такова, каквото е през юли в последните десет хиляди години, нощем щяхме да зъзнем. Но сега си спяхме на тревата и се радвахме на звездното небе. И ако не бяха комарите, също, между другото, пощурели от незнайно откъде появилата се топлина, животът щеше да е прекрасен.

Нощувките в полето се обясняваха просто — вече втори ден трактът заобикаляше селата, правейки плавна дъга на югозапад. В най-близкото селце би трябвало да попаднем едва утре вечер.

Изненадващо, но под открито небе Мумр не хъркаше. Както ми каза Мармота, Фенерджията подкарва нощните си концерти само когато над главата му има покрив. Така че през последните няколко дни доста добре си поспах.

Постепенно ние с Пчеличка толкова свикнахме един с друг, че аз, за своя неизказана радост, констатирах отсъствие на умора след цял ден езда. Всъщност лъжа. Умора все пак имаше, но далеч не беше убийствена. Не и такава, след която ти се иска да се проснеш на земята като труп и да не ставаш за никакви съкровища на короната.

Първоначално Маркауз не искаше да взема шута, но гоблинът с най-невинно изражение на хитрата си физиономия протегна на графа документ с кралския печат, и суровият воин неохотно трябваше да се съгласи Кли-кли да язди с нас.

Конят на Кли-кли по размери не отстъпваше на този на Алистан, и ако нискораслите Халас и Делер изглеждаха на конете си, меко казано, леко забавно, то гоблинът на огромния си черен кон, получил името Перце, изглеждаше направо комично. Крачката му дори не достигаха до стремената. Но трябва да се отбележи, че в седлото Кли-кли се чувстваше съвсем уверено, а Перце веднага се подчиняваше на всички команди на ездача си.

Гоблинът се държеше изненадващо кротко. В понятието „кротко“ влагах следното значение: събуждайки се сутрин, можеше да не се притесняваш от змия в обувката си или от тръни в конската опашка.

През целия ден гоблинът се носеше като черен вихър от челото на колоната до опашката й, а после обратно — от опашката към челото. Кли-кли беше навсякъде. Беше вездесъщ, като чума в заразено село. През целия ден можеше да се види да пее песни с Делер и Халас, да разказва поредната история на Котката и Змиорката, да води непонятни разговори с елфите или да спори до пресипване с неотстъпчивия Алистан Маркауз.

На втория ден от съвместното ни пътуване на Кли-кли му дойде вдъхновението под формата на пробудил се поетичен дар. Гоблинът се дереше и огласяше целия тракт с току-що измислена така наречена закачка за всички от отряда. Или по-точно, за почти всички от отряда. Кли-кли благоразумно не измисли, а най-вероятно просто не изпя частта, предназначена за тъмните елфи. Гоблинът стигна до напълно логичния извод, че елфите могат и да не оценят гениалното му чувство за хумор, но пък определено са в състояние да пролеят кръвта на този, който, според тях, е оскърбил техния род, а още повече — дома им.