Прокрадващ се в сенките

— Ключът вече е бил в Храд Спайн тази пролет — Алистан скръсти ръце на гърдите. — Преди да се отправи към Безлюдните земи, лейди Миралисса даде ключа на краля, а кралят — на маговете от втората експедиция. Слава на боговете, единственият върнал се от древното гробище, макар и полудял там, е върнал ключа обратно.

— Всъщност благодарение на него магът е оцелял — Еграсса запали още една свещ и постави свещника на масата до другите два. — Каквото и да обитава там, не е докоснало човека.

— Не е голяма радост да си жив, но ненормален — усмихнах се криво аз. — Ключът е в нас и това е чудесно. Но защо ми разказвате за него сега?

— Защото после няма да имаме време, или сили, или възможност — Ел най-накрая спря да бели ябълката и пристъпи към мен. — Ключът не е играчка. За да отвори вратите, трябва да бъде настроен към теб. За да ти се подчинява.

— Чудесно — казах без всякакъв ентусиазъм.

„Стой по-далеч от тези, които се занимават с магия“ — това беше един от многото ми девизи.

— Всичко вече е готово. Вземи — Миралисса отново ми подаде ключа, без да обръща никакво внимание на киселата ми гримаса.

С моето съгласие или без него, елфите така или иначе възнамеряваха да си шаманстват и не си струваше да се противя, че току-виж объркали някоя дума и после като нищо ще ходя до края на живота си я с рога на главата, я с нещо още по-лошо.

Трябваше отново да взема ключа в ръка.

— Сядай на леглото — Еграсса запали свещ, но я сложи не на масата, а до единия край на леглото. — Милорд Алистан, бихте ли били така любезен да ни оставите, докато извършваме ритуала?

Графът без никакви възражения излезе от стаята, като плътно затвори вратата след себе си.

— Какво чакаш, Гарет? Лягай на леглото! — елфийката измъкна от пътната си чанта връзка сушени билки.

Из стаята плъзна сладникавата миризма на блатни цветя и късна есен.

Седнах на леглото и приближилият се с чаша в ръка Ел натопи пръста си в нея, а след това нарисува на челото и бузите ми някакви знаци.

Миралисса вече беше застанала над една от свещите, шепнеше нещо под нос и хвърляше прах във въздуха. Доколкото схванах, това беше някаква смляна на ситно трева. Прахта кой знае защо падаше много бавно и докосвайки пламъка на свещта, пламваше за миг и изчезваше, оставяйки след себе си тънка струя бял дим.

Ето това е шаманството на тъмните елфи. Много шепнене, танци, фигури и разни гадости от рода на изсушена тор от прилеп. Вярно, понякога шаманството може да прави неща, което магията никога няма да може, и наистина, древната магия, ако се прави всичко правилно, е много по-мощна, но цената… Една грешка, една неправилно произнесена сричка, липсата и на изглеждащата най-безполезна съставка, и най-важното — времето за подготовка за създаването на магия, което е толкова важен фактор по време на битка, поставя шаманството в по-неблагоприятна позиция в сравнение с магията. Част от елфите го разбрали и станали светли, а други, като орки, гоблини и огри, и досега не искат да се откажат от древните знания и упорито продължават да използват неефективния анахронизъм, както казват маговете на Ордена. Въпреки това съм сигурен, че и магията си има обратна, слаба страна, за която маговете на Ордена просто учтиво си мълчат.

Междувременно Миралисса вече не шепнеше, а пееше. В пространството ниският й гръден глас сплиташе думите в плътна спирала. И това пеене хипнотизираше. Въпреки присъщата му вродена грубост, оркският език, или по-скоро неговият елфийски диалект (елфите считаха себе си твърде горди, за да използват езика на орките), беше като планински поток. Ромоленето му беше много приятно за слушане.

Елфийката пееше и се приближаваше към мен. В стаята останахме само аз, тя и нейният глас. Еграсса и Ел се отдалечиха някъде встрани, превръщайки се в част от многото сенки, падащи върху мен от всички страни.

Глас, сенки и очи. Златистите очи на Миралисса, в които проблясваха езичетата на кехлибарен пламък. Те ме всмукваха и водеха в далечни места и времена. Ето, че двете бадемови очи вече изпълниха цялата стая; после лицето ми, на местата, където Ел беше изрисувал знаците, започна да гори, а ключът в стиснатия ми юмрук ставаше все по-топъл и по-топъл. Стените на стаята пламнаха, залюляха се и рухнаха в различни посоки, а после като горящи знамена започнаха да падат в тъмната бездна. Извиках, отчаяно търсейки с крака несъществуваща опора, и разперих ръце встрани в напразен опит да полетя. Мракът избухна в огън. Яростните пламъци, родени от мрака, се втурнаха към мен от всички страни, опърлиха врата, гърба, раменете. От непоносимата жега, обхванала тялото ми, косата на главата ми пламна, болката като тъп нож прободе мозъка ми. Не помня, май закрещях, но мастиленочерната сянка, незнайно откъде появила се в този кехлибарено-огнен ад, с елегантен тласък докосна гърба ми и ме бутна напред — в жълтите очи, в ревящата жар.

Миг.

Полет. Ослепяване. Тишина. Нощ.

Глава 21 Ключът