Прокрадващ се в сенките

— Кълна се във връх Зам-да-Морт, никога да не се стопява снегът му! Вие, уважаеми, докато вървяхте насам, да не би случайно да сте минали през старите шахти? Там сега е опасно, гномите съвсем са си изгубили ума, хвърлят изкопаната скала право върху главите. Да не би да са ви улучили?

Тъмният елф, към когото се обърна старото джудже, с усилие се сдържа. Вероятно само добре запознатите с елфите можеха да оценят какво костваше това сдържане на обитателя на Заграбия. Нито тъмните, нито светлите елфи, да ги погълне драконов пламък дано, се отличаваха със сдържаност на характера и на всяко оскърбление, истинско или мнимо, отвръщаха с желязо.

Но този елф оставаше спокоен и не бързаше да вади кривия си с’каш с нефритена дръжка.

Кой ще успее по-добре да уговори майстор-джудже да изпълни специална поръчка, ако не най-големият син на владетеля на дом Черен пламък?

Елодсса беше не само добър воин (за такъв го смятаха дори враговете му орките), но и отличен дипломат. А познанията му в шаманството, макар и не чак такива като на тъмните шамани, му даваха шанс да измъкне от джуджетата това, което искаха елфите, без дори да заподозрат, че леко са ги подхлъзнали.

Но Елодсса не бързаше да изпробва тайните си умения върху джуджето. Това беше за в краен случай, засега можеше да опита с нормални преговори.

— Не, почтени Фрахел, нищо не е падало на главата ми.

— Наистина? — този факт малко разстрои джуджето. — Е, вашата раса и без камъни си е с размътени глави.

— Всяка раса си има своите недостатъци — елфът направи опит да се усмихне и оголи глиги, но ефектът се получи съвсем друг — сякаш искаше да сграбчи инатия дребосък за яката и да блъсне няколко пъти главата му в стената!

Но не трябва! В никакъв случай не трябва да губи самообладание! Защото майстор Фрахел, да изгори в горски пожар черния му дроб, беше един от малцината с титлата Майстор, Майстор с главна буква. И именно това джудже беше способно да създаде онова, от което се нуждаеше народът на елфите.

— Точно така! Недостатъците с лопата да ги ринеш — ухили се Фрахел и остави настрана златната птица-играчка, която сглобяваше по нечия поръчка.

Елодсса беше готов да заложи обръча на дома на Черния пламък, символ на властта на своя баща, че след като сръчното джудже я завърши, тази златна птичка ще пее песни. И то как само ще ги пее! По-хубаво от истински славей.

— Всяка раса си има своите недостатъци! — продължи междувременно джуджето. — Да вземем например нашите роднини, да опустеят дано, господа гномите. Нищо не могат да правят освен да вадят руда и да копаят тунели. Един предмет поне да бяха направили, готованците!

— Нека да не говорим за вашите роднини — бързо каза Елодсса.

Елфът изобщо не го интересуваха постоянно изострящите се отношения между джуджета и гноми. Всеки обвиняваше другия в мързел и бездействие. Някои от планинските обитатели вече започваха да говорят, че за двете раси става тясно да обитават едно и също място и е време едната да си потърси нов дом. Естествено, джуджетата смятаха, че гномите трябва да напуснат планината, а гномите — че това е задължение на джуджетата. И познавайки сприхавостта, ината и готовността на двете раси да спорят за всяка дреболия, съвсем сигурно можеше да се предположи, че скоро ще назрее битка. След около триста-четиристотин години, когато броят на взаимните обвинения препълни бездънната бъчва на търпението.

— Добре, оставяме роднините — изкряка джуджето и стана от тезгяха. — Вие с орките от памтивека си режете един друг гърлата и изобщо не сте се успокоили.

Сега и Елодсса трябваше да стисне зъби. Фрахел откровено издевателстваше, знаейки, че след като елфът преглътна предишните обиди, ще преглътне и тази, а и още много други.

— Добре, добре, уважаеми елф — примирително вдигна ръце джуджето. — Знам, че докоснах чувствително място и моля за извинение. А относно вашето малко предложение… Съблазнително, но уви, невъзможно!

— Защо?

— Ами разбирате ли — хитро присви очи джуджето, — аз не съм чак толкова талантлив.

— Хм — елфът се намръщи раздразнено. — Скромността, любезни майстор Фрахел, ви подхожда като на гном липсата на брада.

Джуджето оцени шегата, представяща голобрад гном.

— Славата на майстор Фрахел се носи по целите Северни земи на Сиала. Нали вие създадохте камбана, вълшебна камбана, или комплекта оръжия на императора? Към кого друг да се обърнат елфийските домове? Към Врахмел? Той е прекалено алчен. Към Смерхел? Славата му на майстор е много по-голяма, отколкото заслужава. Или може би да обезпокоим Ирхел? Той е пълен бездарник. Така че, любезни майсторе, за нашата поръчка се нуждаем от най-добрия. Вие!

Елфът лъжеше, че най-добрите майстори на джуджетата не могат нищо, в желанието си да поласкае инатия дребосък. Ласкателството се хареса на джуджето и то още повече омекна.

— Е — Фрахел замислено се почеса по брадичката, — мога и да се заема с дребната ви поръчка, когато ми се отвори малко свободно време. Но нали сами виждате…

Джуджето махна небрежно към тезгяха, а на лицето му се появи израз на фалшиво съжаление.