Прокрадващ се в сенките

Малкото представление изобщо не смути елфа — Фрахел просто вдигаше цената си.

— Елфите нямат време да чакат. Вратите вече са направени и сега ни трябва ключ. Поне един.

— Ключ им трябвал — измърмори джуджето, хвърляйки бърз поглед към елфа. — Когато трябва да направите врата за Подземните си дворци — вие сте майстори. А когато трябва да направите малко ключе — веднага при джуджетата. Изобщо не съм сигурен, че ключът ще работи. Създаденото от елфи и създаденото от джуджета е прекалено различно.

— Това, разбира се, е така — учтиво се усмихна Елодсса. — Но нали точно затова елфите се обръщат към вас, а не към някой друг. Само вие сте способен да създадете ключ, подходящ за портите на Крилатото ниво.

— Добре — малко раздразнено отвърна джуджето. — Способен съм. Но ключът трябва да е особен, мисля, че разбирате за какво говоря. Тук трябва материал, достоен за крилата. А аз нямам нищо подходящо и не знам колко време ще ми отнеме да намеря.

— Мисля, че мога да ви помогна — елфът извади от чантата си красива продълговата кутия, изработена от червена вишна, и я подаде на джуджето.

— Хм? — джуджето замислено повъртя калъфа в огромните си ръчища и го отвори.

Вътре лежеше черна кадифена торбичка, привързана със златен шнур.

Джуджето недоволно изсумтя под нос. Прекалено много се увличаха тези елфи по всякакви финтифлюшки. Не могат ли просто да го дадат, а не да го увиват сто пъти, пък ти си го отвивай!

Но цялото недоволство на Фрахел се изпари, когато видя какво му е дал елфът. Голям продълговат камък с неправилна форма, мръсно бял на цвят. На пръв поглед нищо особено — с такива камъни е пълно по бреговете на която и да е река. Но това беше само на пръв поглед. Достатъчно беше само да успееш да го обработиш и от невзрачен той ще се превърне в истински диамант, който на светлина пръска всички цветове на света. Вълшебна рожба на планините, най-голямата рядкост, която земята с огромна неохота дава в ръцете на чужденците.

— Драконова сълза! И е толкова огромен! — в очите на джуджето грейна искрен детски възторг. — Но откога е при вас? Последният минерал намерихме преди повече от двеста години!

— Този камък е при нас повече от хиляда години — отвърна елфът. — В онези дни Сълзата на дракона се е срещала много по-често, отколкото сега. Домът на Пламъка го е купил от вас преди още моите роднини да са се били докоснали до магията на хората и преди да отидат в И’аляла.

— Джуджетата никога не биха продали такава ценност — възмутено каза джуджето.

— Така е, продали са ни го гномите — съгласи се елфът.

— Ах, тези брадати недорасляци! — да се чуят такива думи от устата на джудже, съвсем малко по-високо от гном, беше доста комично. — И ние споделяме един дом с тях! Можете ли да повярвате на това, треш Елодсса?

Елфът безразлично сви рамене, беше му писнало да слуша за гномите.

— Ще отнеме много време — джуджето забарабани с пръсти по тезгяха. — Обработка, нали разбирате. Магия. След два месеца ще мога да направя първите очертания.

— Ключът трябва да е готов до седмица — рязко отвърна Елодсса.

— Да не искате да работя денонощно? — възмути се Фрахел.

— А защо не, ако ви платим добре?

— Колко добре? — присви очи джуджето.

— Кажете цената си.

Фрахел помисли малко и я каза. Определено добра цена каза.

— Съгласен съм на четвърт от вашата сума.

— Този разговор е несериозен — отряза джуджето.

— Освен това всичко, което остане след обработката на сълзата, е ваше.

— Огризки ли предлагате? — възмути се Фрахел.

Но отново привидно. Хитрото джудже знаеше, че дори и малките парченца от минерала, каквито със сигурност щяха да останат след обработката, са безценни.

— Добре, нека да е на вашето, треш елф. Заемам се с работата още сега.

— Не смея да ви разсейвам повече — поклони се елфът.

Джуджето небрежно махна с ръка, сбогувайки се с Елодсса. Мислено той вече работеше.

Елодсса от дъното на душата си мразеше проклетите подземни дворци. Упоритите брадатковци — гномите, изкопали всички тези тунели, изобщо не бяха помислили, че елфите са много по-високи от тях или джуджетата. Затова през по-голямата част от пътя до покоите, които джуджетата бяха отделили за принца на дом Черен пламък, трябваше да ходи прегърбен и свит почти наполовина, за да не удари глава в ниския таван. А от мисълта, че над тях има хиляди стъпки скали, готови всеки момент да рухнат и да затрупат коридорите, на Елодсса му се гадеше.

Коридори, коридори и пак коридори. Разклонения, тунели, въздушни шахти за долните нива, където по някакъв необясним каприз живееха майсторите-джуджета — целият този лабиринт можеше да хвърли в униние всеки, който не се е родил в подземия, а под зелените корони на дъбовете.

Свиваш в грешен коридор или се зазяпваш за миг и можеш спокойно да запееш Прощалната песен. Ще се окажеш в някоя стара галерия, отдавна забравена дори от своите създатели — гномите, и прощавай синьо небе, прощавайте дървета от родните гори.