Прокрадващ се в сенките

Може да се надяваш, че ще намерят останките ти след година или две, когато някое пияно джудже или гном хлътне по погрешка в същия коридор. А най-обидното е, че спасението е съвсем близо — протегни ръка, направи крачка, свий в нужния коридор и ще се спасиш. Елфът потръпна. Ужасна смърт!

Затова той се стараеше да не губи от поглед гърба на джуджето, дадено му за водач. Въздухът в ниските полутъмни коридори беше спарен и Елодсса мечтаеше колкото се може по-бързо да се окаже горе, в по-населените нива от страната на джуджетата и гномите. Там и таваните бяха по-високи, и по-лесно се дишаше, и светлината беше повече. Основното, разбира се, беше светлината. От всичкия този полумрак елфът ужасно го боляха очите. Тук по стените висяха едва мъждукащи фенери, приличащи на светулките в горите на Заграбия, които почти не дават светлина, докато в главните зали на подземното кралство сияеха малки слънца — огромни ослепителни творения на магията на джуджетата.

Елодсса и джуджето вървяха дълго. Елфът вече отдавна се беше объркал в капризните криволичещи коридори, явно прокопани от гномите след като порядъчно са се надрусали с беладона. Само веднъж попаднаха на група брадати рудокопачи. Със светещи фенери, закрепени към гномските шлемове, и с работни мотики, а също и с други гномски инструменти, пеейки с пълно гърло някаква непретенциозна песен, те се спускаха към недрата на земята.

— Защо не срещаме почти никой? — обърна се Елодсса към своя придружител.

— Че кой ще се съгласи да живее тук? — изненада се от въпроса джуджето. — Това е петдесет и втори тунел! Оттук до повърхността са осем часа ходене! Всички живеем по-нагоре. Само нашите майстори, такива като уважаемия Фрахел, се нуждаят от уединение. За да не им пречи никой, а и за да не пострада случайно някой от магията им. Е, понякога и гномите се мотаят насам. Но като цяло мястото тук е пусто. Пристигнахме, любезни елфе.

Джуджето спря пред подемника. Долу беше нощ. Горе също. Предстоеше им да се издигнат по кръглия отвор повече от деветстотин ярда. Естествено, този път можеше да се измине и по стръмната каменна стълба, пронизваща като хищна спирала тялото на планината, но щеше да отнеме прекалено много сили и време. Така че трябваше да поверят живота си на съмнителния подемник.

Елфът недоверчиво стъпи на старите напукани дъски и хвърли поглед на дебелото въже. Въпреки дебелината си въжето не внушаваше доверие, както между впрочем и дъсчения под на подемника. Изглеждаше сякаш и от поглед ще се скъса, и елфът щеше да лети много, много дълго надолу. Достатъчно, за да успее два пъти да преразкаже Аналите на Крон, преди да се разбие на дъното.

На подемника имаше барабан и джуджето удари три пъти по него. Звукът изпърха като лястовица някъде нагоре и след известно време до ушите на Елодсса долетя тих, приглушен от разстоянието отговор.

— Тръ-ъгваме! — ухили се джуджето и се вкопчи в парапета.

Принцът от дом Черен пламък направи същото, той добре помнеше как го спускаха надолу. За небрежността на гномите, а именно те спускаха и вдигаха подемника, се носеха легенди. Докато се спускаше до това ниво, сивата коса по главата на елфа се увеличи двойно.

За миг подемникът, заедно със сърцето на елфа, пропадна надолу. Въпреки че почти веднага бавно, но сигурно започна да пълзи нагоре. Покрай Елодсса със скоростта на пиян охлюв пълзеше стената от груб необработен базалт. Тук гномите не се бяха старали, прокопаният тунел не беше обработван допълнително.

А и защо да шлифоват стените и да ги украсяват със скулптури и картини, създавайки шедьоври на архитектурната мисъл, щом за това си имаше горни нива, където изкуството на гноми и джуджета щеше да бъде оценено от гостите на кралството? Желаещи да се спуснат по-надълбоко почти не се намираха, така че нямаше никакъв смисъл да се гърбят няколко века, за да изсекат от твърдия камък поредната колона.

Понякога в стените се появяваше вход към поредното ниво, но подемникът минаваше покрай него и отново около тях се простираха само каменните стени на тунела. Веднъж от поредния коридор в подемника скочи джудже. То изгледа любопитно елфа и започна разговор с придружителя на Елодсса.

Елфът не знаеше гномски, затова му остана само да се надява, че не говорят за него.

Джуджето изскочи след шест нива, махна с ръка за сбогом и изчезна в коридора. Оттук започнаха и обитаемите нива. Коридорите станаха по-широки и просторни. Количеството гноми и джуджета, бързащи по работа, се увеличи няколко пъти. Елодсса разбра, че вече почти са пристигнали.

— Хей, вие! — кресна джуджето, вдигайки глава нагоре. — Въртете по-бързо, колко още ще ни вдигате?!

— Ей сега ще те завъртя по-бързо! Сегичка ще те завъртя! — долетя отгоре ядосан глас. — Точно сега ще зарежа всичко или направо ще разхлабя контрата! Две години ще летиш надолу! Колкото можем, толкова въртим!

Джуджето възмутено махна с ръка и погледна към Елодсса, явно очаквайки подкрепа:

— Гноми…