Прокрадващ се в сенките

— Можеш вече да се връщаш при баща ми и да му кажеш, че с мен всичко е наред.

— Да ти приличам на куриер? — в жълтите бадемови очи проблесна зле прикрита ярост.

Той много добре познаваше този поглед. По времето, когато се срещаха, на няколко пъти виждаше тази ярост в очите й. Сега за пръв път тя беше насочена към него.

— Имам достатъчно охрана — отсече Елодсса.

— Твоята охрана е ей там — Мидла посочи с пръст нагоре. — На левга над нас. Докато се спуснат до тук, наследникът на дом Черен пламък ще се е превърнал в нещо мъртво и неподвижно.

— Кой ще ме нападне тук? Джуджетата и гномите не са толкова изкукали!

— Аз изпълнявам заповед на главата на дома — тя безразлично сви рамене.

— А аз ти заповядвам да се върнеш у дома — кипна Елодсса.

— Ти все още нямаш властта на баща си — тя се усмихна тържествуващо.

Елфът скръцна със зъби, стисна юмруци и като се обърна, продължи по пътя си, проклинайки упорството на Милда. Да видим кой кого ще пази!

Милда проследи с поглед отдалечаващия се Елодсса. В очите й беше застинала болка.

Седмицата сякаш се проточи безкрайно. Елодсса се отказа да се качва горе, нямаше смисъл — Милда щеше да го последва, а елфът не искаше приказки зад гърба си. Все още помнеха връзката им и забраната за тяхната сватба от бащата на Елодсса.

Ето защо през по-голямата част от времето Елодсса стоеше в покоите, определени му от джуджетата, и само от време на време се разхождаше из близките зали, наслаждавайки се на красотата и величието на това място. В тези моменти го съпровождаше мълчаливата Милда. По някакъв начин тя разбираше, че е напуснал покоите си, и веднага се появяваше редом с него.

Двамата се държаха помежду си подчертано вежливо и хладно. И двамата се чувстваха неудобно. Всички разходки завършваха с това, че Елодсса се ядосваше и се връщаше в омръзналите му покои.

Когато изтече срокът, който той даде на джуджето, елфът най-накрая въздъхна от облекчение. Успя да тръгне, без Милда да го усети, макар че стаите й бяха точно срещу неговите. Най-вероятно защото не предупреди джуджето-водач, което му бяха прикрепили, че се кани да посети Фрахел. Елодсса подозираше, че именно благодарение на този малък доносник Мидла узнаваше за разходките му.

Пътят до подемника намери без никакъв проблем. Отпред стояха няколко гноми, облечени в брони и снабдени с бойни мотики, вместо с обикновени. Брадатковците разгорещено спореха за нещо.

— Добър ден, почтени — поздрави ги Елодсса.

— Колко само е учтив — изръмжа един от гномите. — Предполагам, че сте чули какво е станало?

— Не, какво?

— На сто и петдесета порта, това е далеч оттук, до Заграбия, целият пост е бил избит. Петнайсет гноми и още толкова джуджета са мъртви.

— Знаете ли кой го е направил?

— Не — гномите бяха много мрачни. — Но има вероятност убийците да са проникнали в кралството.

— Може и да е така, разбира се, но ние за какво изобщо стърчим тук? — гневно избухна друг гном. — Оттук до сто и петнадесета има осемдесет левги! Нито един смъртен, освен ако не е гном или джудже, няма да успее да стигне до тук! Ще се изгуби в тунелите!

— А ако не се загуби? — възрази първият.

— Там и прилепите се губят! — отвърна гномът. — Колко време мина вече? Все вътре! И никой от нашите не се е натъквал на тях! Които и да са били, не биха се наврели толкова дълбоко под земята! Избили са охраната и са изчезнали!

— Както и да е, нас са ни сложили тук, така че ще стоим — примирително каза друг гном. — Къде ще ходите?

Последните думи бяха отправени към Елодсса.

— При майстор Фрахел.

— Това в петдесет и втори тунел ли? Качвайте се на подемника, пътя нали го знаете?

— Не съвсем.

— На всяка втора пресечка завивате наляво и така пет пъти. После шест пресечки направо и завивате в третия ляв коридор. Ще го намерите ли?

— Да, благодаря.

— Хей, момчета! — извика гномът нагоре. — Почтения до петдесет и втори!

— Прието! — долетя отгоре.

Подемникът потрепери и пое надолу.

С въздишка на облекчение Фрахел се облегна в стола си. Очите и ръцете го боляха. Хиляди малки нагорещени иглички се впиваха в зениците му. Трябваше поне малко да почине. Джуджето чувстваше удовлетворение от свършеното през последната седмица, ключът беше може би най-доброто, което беше сътворил през дългия си живот.

Работата обсеби Фрахел, предизвиквайки всичките му умения и изисквайки пълното му отдаване, но ето че седмицата свърши и той сътвори невъзможното — на черното кадифе лежеше ключ, създаден от сълза на дракон. Тънкият и изящен предмет притежаваше огромна сила още преди глигестите да вложат в него нужните възможности, така че да им върши работа за техните порти.

Фрахел се усмихна. Орките ги чакаше голяма изненада, когато портите престанат да се отварят пред тях. Хитрите елфи бяха решили да лишат орките от паметта на предците, затваряйки вратата точно под носовете им!

Фрахел погледна към фучащите в огнището лилави пламъци, все още помнещи вкуса на сълзата на дракона. Магическите пламъци цяла нощ бяха облизвали минерала, отдавайки му сила за вечна ярост и живот. Ключът беше роден в огън и от огън.