Прокрадващ се в сенките

— Много жалко — въздъхна човекът. — Исках да е с добро.

През отворената врата се плъзнаха пет сенки и Фрахел пребледня.

По пътя Елодсса все пак успя да се заблуди и да завие в грешен коридор. В мига, когато му се мярна мисълта, че се е загубил, смуглата кожа на елфа се покри с пот. Въпреки това той не се поддаде на паниката и не се втурна в лабиринта от коридори, а спря и се опита да си спомни целия път. След като тръгна назад и два пъти зави надясно, елфът се оказа в познатия коридор с нисък таван. Оказа се, че е сгрешил броенето на пресечките и затова беше завил в грешната посока.

Останалия път измина без инциденти, макар да му се струваше, че стените нарочно се опитваха да го смажат и да го накарат да диша тежко. Елодсса крачеше по коридора, търсейки познатата врата на работилницата на Фрахел. Пътят се оказа дори по-дълъг, отколкото предния път. Много често му се налагаше да спира, за да се ориентира и да разбере местонахождението си, но това беше цената на разходката без водач. Не пожела да извика джуджето, за да не дойде и Мидла. Когато елфийката беше край него, чувстваше едновременно гняв и вина. Гняв към себе си, че се е поддал на думите на баща си, че Мидла не е подходяща за кралския син. Не бива, виждате ли, да се престъпва древния закон. Той все още я обичаше, а и тя, както подозираше Елодсса, също не го бе забравила.

Най-накрая се озова пред работилницата на Фрахел и без да чука, бутна вратата.

Един поглед беше достатъчен, за да оцени ситуацията. Джуджето лежеше на пода по-мъртъв отвсякога. Над ключа, над неговия ключ, беше застинал човек, протяжено пеейки песен на огрски език, а ключът откликваше с отровни багри, пулсирайки като живо сърце в такт с думите.

Мъжът хвърли поглед към замръзналия елф и рязко подхвърли:

— Убийте го!

Петте орки, застанали до човека, се хвърлиха към елфа, измъквайки ятагани в движение. С’кашът с тихо изсъскване излезе от ножницата, с другата си ръка Елодсса измъкна нож от пояса си и го метна с дръжката напред към човека. Оръжието се преметна няколко пъти по време на полета и се заби дълбоко в гърдите му. Човекът сграбчи дръжката на елфийския кинжал и се свлече на пода. Червеното сияние над ключа примигна за последен път и изчезна. Но да вземе ключа беше невъзможно — първият орк вече вдигаше ятагана си за удар. С’кашът и ятаганът се сблъскаха, разделиха се и отново се сблъскаха. Оркът отскочи назад, изчаквайки да дойдат съплеменниците му:

— Свършен си, изрод!

Елодсса не каза нищо. Разбира се, петима срещу един беше много, но елфът го спасяваше това, че стоеше на вратата и едновременно можеха да го нападнат само двама.

— Наведи се! — раздаде се рязък глас зад него.

Елодсса бързо се наведе и появилият се над рамото му лък стреля. Стрелата се заби дълбоко в окото на орка, принуждавайки го да я сграбчи с ръце, да изпълни с крака предсмъртен танц и да рухне на пода.

Със сърдито бръмчене звънна втора стрела и с възбудено трептене се впи във врата на втория орк, жадно изтръгвайки кръв от него.

Третата стрела Мидла пусна право в лицето на приближаващия враг.

От толкова близко разстояние стрелите вече не бяха ефективни и Елодсса се включи в боя, давайки време на елфийката да остави лъка и да извади мечовете.

Избягвайки удара отдясно, Елодсса вдигна с’каша над главата си, подлагайки плоската страна, за да посрещне стоварващия се ятаган на противника. Оркът се хвана на баналния трик: ятаганът се плъзна надолу по с’каша на Елодсса и благодарение силата на собствения си удар оркът направи неволна стъпка напред, откривайки се странично. Извитият меч на елфа със свистене разцепи въздуха и промушвайки лявата ръка на противника, потъна в незащитения от доспехи хълбок. Едва доловимо движение назад, завъртане около собствената ос с едновременно издърпване нагоре, крачка встрани — и с’кашът разсече шията на ранения враг, принуждавайки главата да се търкулне на пода и да остане някъде под масата.

Елодсса вече се обръщаше да помогне на Мидла, но тя и сама се беше справила с последния орк. Двете извити остриета бяха останали забити в тялото на мъртвия враг. Мидла се беше облегнала на стената и съскайки от болка, превързваше разпорения си от ятагана крак.

— Добре ли си?

— Не, хиляди демони! Каква е тази глупост да слизаш тук сам? А ако не бях успяла да дойда?

— Щеше да се наложи да се справям със собствени сили.

— Със собствени сили — изсумтя Мидла, затягайки последния възел. — Този вълчи храненик успя да ме удари!

— Ще можеш ли да ходиш?

— Не мисля, че ще бъда в състояние да ходя поне месец.

— Трябва да се махаме оттук, не се знае колко орки са проникнали в шахтите.

— Тези ли са избили охраната на далечния вход?

— Най-вероятно. Ще те нося.

Мидла само кимна:

— Вземи остриетата от трупа — те са ми твърде скъпи.

— Добре — Елодсса издърпа оръжията от мъртвия орк, подаде й ги и тръгна към трупа на човека с намерението да измъкне от гърдите му своя кинжал.

Шаманът се оказа късметлия. Все още беше жив, въпреки че на устните му избиваше кървава пяна и се стичаше по брадичката му.