Прокрадващ се в сенките

Сега накъде? Аз и така се намирах в самия център на този беззвучен студен ад, но димът се превърна в безмилостно кехлибарено пламъче и ме блъсна в бездната. Появи се звук, и моят вик като жалка мушичка потъна в рева на огнения прилив. В отговор пламъчето само весело ми намигна с кехлибарените си очи. Но аз вече и сам виждах, че това не е обикновено пламъче, а очи, молещи ме да се върна в някакъв забравен от мен свят.

Забравен? Но аз помнех, че очите, които ме гледаха, бяха кривогледите златисто-кехлибарени очи на елфийката. Мисля, че се казваше Миралисса.

— Потанцувай с нас, Танцуващ! — веселият смях ме накара да се откъсна от очите и да се обърна.

Въртейки се във вихъра на танца, през езиците на пламъците се носеха три сенки. Те изобщо не се плашеха от светлината, оставаха си все така черни и непрозрачни за нея, сякаш около тях нямаше никакъв огън.

— Хайде, Танцуващ, не се страхувай! — засмя се една от сенките и направи кръг около мен.

— Аз не танцувам, лейди — гърлото ми пресъхна. Дали от студения огън, дали от съня.

— Вижте го, не иска да танцува — весело се изкиска друга сянка, приближавайки плътно до мен.

За миг ми се стори, че в сянката се мярна очертание на женско лице. Мярна се и изчезна. Жалко, личицето беше доста хубаво.

— Защо отказваш да танцуваш, Танцуващ? Защо не искаш да ни подариш поне един танц?

— Трябва да тръгвам — пламъкът зад гърба ми не преставаше да вие и сякаш започна да топли.

— Да тръгваш? — третата сянка застана до другите две. — Но за да тръгнеш, трябва да ни подариш танц. Хайде, Танцуващ! Избирай! Коя от нас трите най ти харесва?

— Аз не мога да танцувам — поклатих глава и се обърнах.

Кехлибарените очи все още не бяха изчезнали, но бавно се отдалечаваха, потъвайки зад стената от пламъци. Втурнах се към тях и веднага бях ударен от гореща вълна. Уплашено покрих лицето си с ръце.

— Видя ли, Танцуващ — обади се втората сянка. — Ще минеш през огъня само с танц. Танцувай или ще останеш тук завинаги!

Вече бях в състояние да разпозная всяка от трите сенки по гласа. Бяха едновременно толкова еднакви и… толкова различни.

— Коя от нас избираш? — отново попита третата сянка, а жегата зад гърба ми стана нетърпима.

— И трите — казах мрачно.

Една глупост повече, една по-малко. Имаше ли значение?

Моментно объркване сред сенките.

— Ти наистина си Танцуващ — изненадано каза първата сянка. — Вземаш всичко от живота.

— Какво пък, ние ще те преведем през бариерата. Дръж се!

Сенките ме обвиха, закривайки ме с черните си тела от напиращия от всички страни огън. И ме поведоха. Вихрушка от завъртания, бързо и леко плъзване, черна мълния, пронизваща стената от пламъци и избутваща ме към кехлибарените очи.

Падам…

— Пак ще танцуваме с теб! — чух подхвърлените зад гърба ми слова.

Последен, гневен изблик на обезумелия от собственото си безсилие пурпурен пламък. Нощ…

— Какво му е?

Гласът проби през гъстата паяжина на безсъзнанието, разкъса нишките й подобно на кинжал. Гласът ме сграбчи от дълбините на съня, издигна ме към повърхността, за да поема глътка от свежия въздух на живота.

— Идва на себе си! Еграсса, дай цвят на лазуритка! Бързо! — гласът на Миралисса беше напрегнат и… разстроен? Изплашен?

— Какво, да ме вземе мракът, става тук?! — отново първият глас.

Него май също го познах… Алистан Маркауз.

— Успокойте се, графе, всички обяснения ще почакат! Еграсса, какво се бавиш?!

— Ето — елфът звучеше спокоен.

Усетих киселия мирис на тревата и неволно се намръщих.

— Хайде, Гарет, стига с тази комедия! Отвори очи! — гласът на невъзмутимия Ел беше остър.

Опитах се. Наистина се опитах! Но клепачите ми бяха ужасно тежки, направо наляти с олово, и отказваха да се подчинят.

— Гарет! Чуваш ли ме?

Какво са се захванали всички с мен? Толкова е хубаво да се спи! Вонята от проклетата трева обаче стана непоносима. Трябваше да кихна.

Студена ръка легна на челото ми.

— Хайде, Танцуващ, отвори очи! Знам, че ме чуваш!

Миралисса също ме наричаше с това име — Танцуващ! А всичко тръгна от Кли-кли! Гоблинът първи го изтърси, сякаш съм някакво си пророчество. Бих го удушил, гадината зелена.

Х’сан’кор да ме отнесе! Докога ще ми навират под носа тази воняща трева? Явно ще трябва да отворя очи, иначе елфите няма да ме оставят на мира.

Още едно усилие. Този път беше много по-лесно. Или тревата беше подействала, или пък настойчивостта на Миралисса.

Първото, което видях, беше лицето на Миралисса, наведено над мен. Въпреки смуглата кожа, елфийката беше необичайно бледа, а левият й клепач издайнически потрепваше. Малко по-нататък стояха двамата невъзмутими, но напрегнати като добре натегната тетива на лък или струна на музикален инструмент, елфи. До тях беше Маркауз. Намръщен. Впрочем това беше постоянното му състояние и всички отдавна му бяха свикнали.

— Как се чувстваш? — Миралисса отново сложи ръка на челото ми.

Как се чувствам? Заслушах се в себе си… Ръцете и краката бяха цели. Опашка като че ли нямах. Всичко беше наред. Защо всъщност са се разтревожили изобщо?

— Чувствам се нормално. Защо?

Направих опит да стана от леглото, но Миралисса нежно ме бутна назад.

— Полежи още.