Прокрадващ се в сенките

Потеглихме рано, още по тъмно, а Алистан вече караше целия отряд да бърза и аз си доспивах направо върху Пчеличка — добре, че кончето не препускаше. Мармота, който яздеше до мен, само се усмихна, разбирайки състоянието ми, и ненатрапчиво започна да следи Пчеличка.

Конете потеглиха в тръс и аз, вече разсънил се, стоях доста стабилно на седлото. Ето какво означава постоянната практика!

Едва след час забелязах, че в нашия малък отряд са настъпили някои промени, от които той беше станал още по-малък.

— А къде са Котката и Еграсса? — обърнах се изненадано към минаващия с Перце Кли-кли.

— Получиха важна задача — за пръв път тази сутрин отвори уста гоблинът. — Край, Гарет! Хихиканията и хахаканията са история! Сега пред нас са сурови, а може би и опасни делници. Нещо трябва да се случи, усещам го с носа си!

В потвърждение на своите думи Кли-кли шумно задуши с нос.

— Какво е станало, Мармот? — не се отказвах аз.

Дивият само сви рамене, но изглеждаше притеснен.

— Неназовимия ги знае къде са! Котката вчера цял ден не беше на себе си. Мърмореше си нещо, а привечер взе само да се оглежда. А на сутринта грабна елфа за компания и изчезнаха. Нали чу какво каза Кли-кли? Нещо се случва. Мразя, когато не знам какво става!

— Че кой обича? — попита Гръмогласния. — Виж Алистан как ни пришпорва! При това бързане нищо чудно до довечера да се окажем в Султаната!

— Гръмогласен, върви при Мумр да пееш песни! И без теб ми е гадно! — намусено подхвърли яздещият отпред Чичо.

— Нещо не чувам нашия музикант да мъчи свирката! — възрази Гръмогласния, но млъкна и през останалата част от пътя не пророни нито дума, само от време на време се изправяше на стремената и се оглеждаше.

Свихме от тракта по някакъв доста по-стар и пуст път, водещ на югоизток, за който Медения каза, че после завивал на юг, като пак се сливал с тракта пред самия Раненг и така ще вървим с десет левги по-малко. Вярно, това си имаше и минусите — районът не беше много населен, села нямаше и пак щеше да се наложи да прекарваме нощите под открито небе. Утрото отмина, настъпи горещият следобед, а той преля в настъпващата вечер, но Алистан продължаваше да ни пришпорва и пришпорва, без да жали нито коне, нито ездачи. Усетих в душата си червея на безпокойството. Нещо се беше случило — защо иначе ще е това бързане?

Нито елфийката, нито графът, нито Чичо отговаряха на подпитванията на шута и само още по-здраво подгонваха конете. Три кратки почивки — само колкото да се даде почивка на изнурените коне, и отново прашния път се плъзга под краката, докато медно-червеният диск на слънцето се скрива зад хоризонта отдясно.

Едва когато небето придоби огнено-червен цвят, постепенно преминаващ в тъмно виолетово, а от слънцето остана мъничко парченце над хоризонта, отрядът ни спря за нощувка.

Не се отдалечихме много от пътя. От каквото и да бягахме (или каквото и да догонвахме — в последното бях склонен да се съмнявам), явно не се криехме — бяхме като на дланта на Сагот. От дясната и лявата страна на тракта се простираха неизорани ниви и нощем огънят ни се виждаше на левги наоколо.

Бледата рогата месечина, заменила по време на пътуването ни кръглата луна, се появи в небето и започна разговор с първите звезди. Очарованието на лятната нощ постепенно ни обгръщаше. Но нямахме време да се наслаждаваме на природата, първо трябваше да съберем дърва, за да осигурим храна за огъня за цялата нощ.

Да се намерят дърва в голо поле, при това нощем, си беше доста проблематично. Ако някой се съмнява, нека сам опита да излезе на открито, където вместо дървета има само зелена тревичка и тук-там очарователни, но абсолютно безполезни цветчета, както и полусънни скакалци, стрелващи се изпод краката. И да опита да запали приличен огън от гореизброеното. Много се съмнявам, че ще успее, особено като се има предвид, че преди това цял ден е трябвало да се друса на седлото.

За щастие, ние с Мармота попаднахме на нисък гъст храст, а притеклият се на помощ Делер го отсече с брадвата си.

Отговорностите в нашия отряд бяха строго разпределени. Едни събираха дърва и поддържаха огъня, други готвеха, трети се грижеха за конете, четвърти подготвяха мястото за нощувка. Всички бяха ангажирани с нещо, никой не кръшкаше. Дори Маркауз, граф, и то какъв, всяка вечер проверяваше конете, следейки, да не дава Сагот, някой да е окуцял или още по-лошо — да се е разболял.

Лично мен никой не ме молеше за нищо, но не исках да се чувствам безделник (с тези хора ще дойде време и последния си залък да деля), така че също се включвах с каквото мога. Основно помагах на Мармота да събира дърва или хранех Непобедимия. Лингът се оказа забавно зверче, а освен това и дяволски съобразително. С него се разбирахме много добре, аз му позволявах да се качва на рамото ми, а в отговор той ме оставяше да го галя. Такава любов и идилия направо шокира Мармота, който сподели, че Непобедимия не позволява току-така някой да го гали. Освен, разбира се, ако това не е любимият му собственик — Мармота.