Прокрадващ се в сенките

Не можех да заспя. Сънят бягаше от мен. Затова просто лежах, пъхнал ръце под главата, и гледах в бездънното звездно небе. Топлият нощен ветрец докосваше с мека длан високата полска трева и заспалите цветя, нежно огъвайки ги към майката-земя. Тревата се преструваше на сърдита, шумолеше, но стига вятърът да изчезнеше дори за миг — и тя закачливо надигаше глава, подканвайки го да се върне и да продължи забавната игра.

Изтощената старица-месечина важно плуваше над света и нейната светлина като сребрист прашец падаше в тревата, придавайки й вид на фин скъпоценен предмет, сътворен от ръката на талантлив майстор. Миризмата на нощта, тревата, ароматът на полските цветя, лятната свежест и простора дразнеше ноздрите ми. След постоянните каменни аромати на града миризмата на природа опияняваше.

Някъде в полето се раздаде тъжният крясък на самотна птица. Не само на мен не ми се спеше тази нощ.

По лицето ми пробяга сянка, а миг по-късно черен силует закри звездите и безшумно се разтвори в нощта, за да се върне отново след секунда. Сянката направи кръг над лагера ни и разбирайки, че край огъня за нея няма нищо интересно, лениво размаха крила и почти докосвайки с тяло тревата, изчезна някъде в посребреното от месечината поле. Бухалът е на лов. Пазете се, мишки! Само да не сграбчи нашия Непобедим! Макар че трудно би сграбчил линга. Опитай да хванеш толкова зъбат звяр — на мига ще останеш без клюн и пера! Ето и сега се чуваше как лингът се рови в празното котле, обирайки неизяденото от хората.

Огънят догаряше и родените през това време въглени тихо намигаха на далечните си сестри — звездите. Кой кого ще надсвети.

Трябваше да се добавят дърва, но ме мързеше да стана — а и можех да събудя някой. До мен, обърнат по гръб и с отворена уста, спеше Гръмогласния. Ако Кли-кли не спеше сега, непременно би се възползвал от тази небрежност на Гръмогласния и просто за идеята би пъхнал в отворената му уста я глухарче, я някоя дребна буболечка — от зеления гоблин можеше да се очаква всякакъв мръсен номер в най-неочакван момент.

Аз все още не можех да проумея характера на гоблина: дали просто играе ролята на кралски шут, превземайки се наляво и надясно, или това беше нормалното състояние на зелената му гоблинска душичка. До преди да срещна Кли-кли нямах сериозни контакти с тази малочислена раса, така че реално впечатления за гоблините започнах да трупам съвсем отскоро.

Този път Гръмогласния не го заплашваше абсолютно нищо — шутът беше прекалено уморен и хъркаше, подложил ръка под бузата си, не по-зле от самия Гръмогласен.

Всички останали също спяха. Фенерджията в прегръдка с любимия си биргризен, Делер едва ли не с глава в огъня — толкова близо до него беше. Как още не е попаднал на някой горещ въглен в съня си! Халас с ценната си торба лежеше на границата между светлината и сянката.

Това бяха намиращите се от тази страна на огъня. Останалите лежаха от другата страна и се сливаха с мрака, превръщайки се в тъмни силуети — беше невъзможно да се разбере кой къде спи.

Змиорката, който в момента беше на пост, мина тихо на няколко пъти. Но след като се увери, че всичко е спокойно, приседна наблизо и просто зачака да го сменят.

Змиорката вероятно беше единственият от моите спътници, за когото така и нямах създадено определено мнение. Винаги мълчалив и откровен, като бойна тояга, смуглият гаракец рядко влизаше в разговор, само от време на време подхвърляше по десетина скъпернически думи. И това се случваше само в случаите, когато Змиорката решеше, че си струва да сподели своето мнение по даден въпрос с останалите.

В отряда го уважаваха, това се виждаше веднага, но не забелязах да има другари или приятели сред Дивите. За него всички ние бяхме просто спътници, тези, които ще бъдат редом с него, когато се наложи да се бие против общия враг, но не и другари, с които може с удоволствие да изпие по бира в някой прекрасен пролетен ден. Змиорката се държеше дистанцирано, не се бъркаше в работите на другите и не позволяваше на другите да го опознаят. Никой от воините не се обиждаше и приемаха характера на гаракеца като нещо разбиращо се от самосебе си. Веднъж попитах Фенерджията за това как Змиорката е попаднал при тях.

— Не знам, той не е склонен да говори за предишния си живот — разпери ръце Мумр. — А и не ни интересува. Миналото си е нещо лично. Ето Пепел — това е командирът на Шиповете във Великана — преди е бил дребен крадец. Попада при Дивите още като хлапе. А сега ние с него ще ходим към Ледени игли. И не ми пука какъв е бил преди — крадец, убиец или похитител на стари дами. Същото се отнася и за Змиорката. Щом не иска да говори за миналото си — това си е негово лично право. Змиорката го познавам от десет години и никой от нашите момчета никога не е имал някакви съмнения в смелостта му. Вярно, носят се слухове, че е от знатен род. Не е обикновен човек. Виж само как върти мечовете — сякаш се е родил с тях! Истински благородник.

Тук бях склонен да се съглася с Фенерджията. В кралския дворец с очите си видях какво прави Змиорката с два меча.