Прокрадващ се в сенките

— Ако е възможно — да, но не това беше основната цел. Котката каза, че мястото е наблизо, на не повече от три левги. Както и да го смятаме, вече трябваше да са ни настигнали, въпреки че Маркауз бързаше, защото искаше да е колкото се може по-далеч от тази заплаха.

— Шаманство? — предположих аз.

— Точно така, шаманство. Но дори аз нищо не почувствах. Ако не беше Котката, магията щеше да ни удари в гръб.

— И докога ще бягаме така?

— До самия Раненг. Съгласи се, че да влизаме в сблъсък с незнайно кой е прекалено опасно, можем да загубим дори предимството, което имаме в момента. А в града има магове на Ордена, там шаманите няма да се вмъкнат.

— Извинете, милейди, но тук не съм съгласен — поклатих глава аз. — Щом шаманите успяха да проникнат в двореца на краля, през стените на Раненг със сигурност ще минат.

— Предлагаш изобщо да не влизаме в Раненг?

— Не е изключено умишлено да ни примамват да отидем там.

— Откъде такова предположение? — изгледа ме с интерес тя.

— Нека просто да кажем, че е предчувствие.

— Като на Котката?

— Не, за разлика от Котката аз понякога греша.

Черните устни на Миралисса трепнаха в тъжна усмивка.

— След три дни ще сме в Раненг. До зазоряване има още два часа, върви да спиш.

— Вече едва ли ще заспя.

— Аз трябва да направя няколко заклинания. За всеки случай. Имам чувството, че и пред нас може да ни чакат неприятности.

— Май нещо ми се приспа — излъгах аз, отдалечавайки се от огъня. — Лека нощ.

С едва забележимо наклонена глава, тя вече чертаеше с отново взетата от земята пръчка някакви фигури в пепелта. Наистина, най-добре е да не пречиш на онзи, който изгражда заклинание.

Върнах се на мястото си и разпънах смачканото одеяло. Утрото беше хладно, по стръкчетата трева се бяха появили първите капки роса.

— Защо не спиш? — сърдито ме попита обхождащият лагера Чичо. — Виж, дори конете спят като трупове, а ти тук, разбираш ли, шум вдигаш. Ех, младо-зелено! На твое място бих използвал всяка минута!

Мърморейки тихо, Чичо се отдалечи. Е, Дивите животът ги е научил. Трябва да ловиш миговете и да ги използваш по предназначение, в противен случай целия ден ще си като смачкан. Каквото и да се е случило с Котката и Еграсса, то вече се беше случило и ние нищо не можехме да променим.

Легнах на импровизираната постеля и веднага скочих, като едва сдържах вика си. Някакъв мръсник беше сложил трън в одеялото. При това не какъв да е, а наистина огромен. Само Кли-кли можеше да го е направил, докато седях около лагерния огън. Хвърлих ядосан поглед към шута, но той спокойно си спеше. Или майсторски се преструваше.

Беше си непоправим — махнах с ръка на всичко, изхвърлих тръна колкото се може по-надалеч и легнах. В този момент едва не се задавих от смях. Някой беше още по-зле от мен, макар че още не го знаеше. Засега. Гръмогласния все така си спеше с отворена уста, а от нея самотно стърчеше стъблото на глухарче.

Последното, което видях, преди да заспя, беше фигурата на Миралисса близо до огъня, рисуваща нещо с пръчка по земята.

Глава 23 Вишки

Как мислите, кой на сутринта се оказа виновен за всеобщия хаос? Разбира се, че Кли-кли.

Миралисса хвана гоблина в момента, в който рисуваше „чертичка, кръгче, ченгелче“ в пепелта върху магическите фигури на елфийката. Естествено, тя едва не му откъсна ръцете за тази дяволия. Затова цялата сутрин гоблинът се стараеше да стои по-далеч от нея.

— Гарет! — захленчи виновно той, като не намери по-благодатен слушател в нашия малък отряд. — Честна дума, не съм искал нищо подобно! Мислех си, че това са просто елфийски тинтири-минтири и нищо друго!

— Кли-кли, защо точно на мен казваш всичко това? — изненадах се аз. — Отиди се оправдавай пред Миралисса.

— Но ти си ми приятел и трябва да знаеш за несправедливото отношение към гоблините в този свят!

— Приятел? — подсмихнах се аз. — Приятелите не си слагат тръни в леглото.

— Това е много по-добре, отколкото глухарче в устата — Кли-кли изобщо нямаше намерение да отрича. — Виж Гръмгласния и досега плюе.

— Спри да се правиш на глупак, гоблине! — приближи се към нас Алистан.

— Но аз съм си глупак. Макар че тържествено се кълна да спра да дрънкам празни приказки — Кли-кли с най-сериозен вид вдигна ръка, точно като гвардеец, полагащ клетва.

Алистан кимна, сякаш наистина е повярвал на обещанието на гоблина.

Змиорката отдавна беше на седлото и чакаше само графа.

— Така, ние тръгваме. Карайте по този път и никъде не се отклонявайте. Ще се постараем да ви настигнем до вечерта.

— Ако не се срещнем по пътя, търсете ни в Раненг. В кръчмата „Мъдрата сова“ — каза им на прощаване Миралисса.

Алистан кимна и те със Змиорката забиха пети в хълбоците на конете, втурвайки се обратно към мястото, където се предполагаше, че са Еграсса и Котката.

— Хайде, мъже — плесна с ръце Чичо. — На конете.