Прокрадващ се в сенките

— Това е добре — Чичо подкрепи предложението на елфийката. — Момчетата имат нужда от това. Вече е почти вечер, а ние само препускаме.

Чичо беше прав: от постоянната езда гърбът ужасно ме болеше. Мечтаех да се смъкна от Пчеличка, да легна на тревата и просто да се протегна. Да се протегна така, че гръбнакът ми да изпука и болката да я няма поне до утре сутринта.

— Гарет — Фенерджията ме откъсна от мечтите. — Как мислиш, милорд Алистан ще успее ли да ни настигне?

— Не знам, Мумр — отвърнах вяло. — Още не е мръкнало.

— Надявам се на Миралисса да й стигне ума да не праща никого повече в подобни съмнителни разузнавания?

Аз също много разчитах на разумността на тъмната елфийка. Ако още някой напусне отряда, ще станем смехотворно малко. Групата ни трябваше да се запази цяла за колкото се може по-дълго време.

Пътят започна да се изкачва и гората неохотно отстъпи назад — хълмът се оказа твърде висок за нея, все още не беше дошло времето на дърветата да стигнат до върха.

— Почивка — Гръмогласния рязко скочи на земята.

— Не мисля — поклати глава Миралисса. — Върни се на седлото.

Проследих погледа й. Там отпред, на малко повече от левга пред нас, над гората се издигаха няколко дебели стълба гъст мазен дим. Нещо много добре гореше.

— Какво има там? — попита Чичо, присвил очи.

— Доколкото си спомням, Вишки, малко селце с четиридесет — четиридесет и пет къщи — отвърна Медения.

Човекът прекрасно познаваше района, той самият беше родом от тези места. Предполагам, от също толкова малко и забравено от всички богове селце някъде в пущинака, по-далеч от трактове и от очите на кралските бирници, които се сещаха за съществуването на подобни селца веднъж на пет години, а дори и тогава прекалено ги мързеше, за да отидат там.

— И какво може да гори така? — Делер, без да съзнава, отново посегна към секирата.

— Е, със сигурност не и къщите, димът е прекалено черен, сякаш горят въглища — Халас ожесточено смучеше лулата.

— Да проверим? — Чичо погледна въпросително към разтревожената Миралисса.

— Добре — колебливо кимна елфийката. — Пътят така или иначе минава през селото, за да го заобиколим, трябва да минем през гората.

— Хей! Момчета! Слагайте броните и да проверим що за огън гори там! — заповяда десятникът.

— Трябва да проверим и коя гадина го е предизвикала! — допълни Фенерджията.

Появи се нещо различно от уморителното и досадно препускане, и бойците веднага се оживиха. По-добре каквато и да е цел, отколкото да си в пълна неизвестност в продължение на няколко дни и да не знаеш къде е врагът и в каква твар да пъхнеш ярд желязо, за да си оправиш не особено доброто настроение. Напълно разбирах тези хора: за бойците бездействието е най-страшното изпитание.

— Гарет, ти специална покана ли чакаш? — към мен, яхнал Перце, се приближи гоблинът. — Къде ти е ризницата?

— Каква ризница?

— Онази, която ти избрахме в двореца! — раздразнено отвърна Кли-кли.

— Нямам намерение да си слагам никаква железария! — грубо произнесох аз.

— Много детинско! — Мармота вече беше свалил бронята от товарния кон и я нахлузваше върху дрехите си. — Бронята, да знаеш, понякога прекрасно спасява живота.

— От арбалет така или иначе обикновена ризница няма да те спаси. Склотът без проблеми ще мине през нея!

— Не всеки има склот, а и враговете използват не само арбалети! Сложи я, няма да ти е излишна!

Да пукна дано! Мразех да мъкна железа върху тялото си! През целия си живот бях ходил без броня и сега в ризница се чувствах не по-добре, отколкото се чувстват някои в гроб. Тясно и неудобно. Все пак, като се замисля, онези в гроба вече нищо не чувстват.

— Погледни другите! — не спираше Кли-кли.

Останалите вече бяха сложили доспехите си, които досега стояха неизползвани заради прекалено горещото време.

По мое мнение този обикновен, макар и голям пожар, не заслужаваше чак такава свръх предпазливост.

Елфите вече се кипреха в тъмносините си брони със стоманени нагръдници, на които бяха гравирани емблемите на техните домове. Миралисса — с Черна луна, а Ел — съответно с Черна роза. Елфът надяна шлем, скриващ лицето му, а Миралисса наметна на главата си бронирана качулка, скривайки под нея дебелата плитка и големия бретон. Халас, облечен в нещо, напомнящо по-скоро на рибени люспи, помагаше на Делер да затегне металните си закопчалки. Джуджето свали шапката си и надяна плосък шлем с извити напред части, предпазващи скулите и носа.

За да не изглеждам като бял доралисец, трябваше и аз да си сложа „дрешката“. Ризницата легна тежко на раменете ми и аз недоволно се намръщих.

— Не се впрягай чак толкова! Скоро ще свикнеш — утеши ме Фенерджията.

Неговите доспехи представляваха плътно прилепнали една до друга стоманени ленти.

Той видя погледа ми и се усмихна:

— Прекрасно нещо за тези, които обичат да размахват наляво и надясно биргризен. За разлика от обикновената броня тази не ограничава движенията и ти позволява да блокираш дълъг меч с минимални усилия.

Вместо шлем Мумр беше вързал на челото си тясна ивица плат, за да не падат кичури в очите му.

— Тръгваме ли? — Чичо погледна въпросително към Миралисса.