Прокрадващ се в сенките

— Но откъде? — прекъсна го Ел. — Откъде се е взел точно тук?

Излиза, че не само аз недоумявах по повод странната поява на болестта, и то в толкова опасна близост до Раненг. Само на няколко дни път от втория по големина град във Валиостр. Градът на знанието, както още го наричаха.

— Откъде е дошла болестта все още не знаем, тепърва предстои да изясняваме този въпрос — каза Клена. — Но симптомите са достоверни. Успяхме да извикаме разположения в града полк на Бездушните егери. Те блокираха всички пътища и пътеки, така че нито един жител да не може да напусне селото и да разпространи заразата в страната.

— А опити имаше ли? — проехтя Арнх изпод шлема.

— Имаше — небрежно кимна магът.

При това прекалено небрежно. Никой не попита повече, на всички стана ясно какво е станало с отчаяните хора, оказали се в един капан с болните. Надупчили са ги със стрели отдалеч, и точка. Без значение кой се е опитвал да се промъкне през блокадата на егерите — здрави мъже с вили или жени с деца. Никой не осъждаше Бездушните — или сега ще убият няколко десетки, или ще поставят под заплаха хиляди.

— А как са самите егери? — попита Миралисса.

— Защитени са надеждно с магия.

— Откога магията спасява от Медения унищожител42?

— Магията не стои на едно място — надуто произнесе Клена. — Орденът се научи да блокира достъпа на болестта до хората, но тези, които са се заразили преди да им е подействала нашата магия, вече нищо не може да им помогне.

Колкото по-дълго се проточваше разговорът, толкова по-малко ми харесваше. Нещо прекалено много несъответствия имаше в историята на магьосниците. Пък дори и да са премълчали половината факти. Ако съществува такава магическа защита, разбираемо е защо Бездушните са още тук, а не са се изнесли по-далеч от огнището на чумата. Но защо маговете са използвали своята магия да предпазят цял полк егери, а не са направили същото в самото начало на епидемията, когато, по собствените им думи, е имало само един заразен човек? Или лъжеха, или тук се случваше нещо съвсем друго от това, което ни казваха, тоест те отново лъжат.

Сякаш прочел моите мисли, Балшин ми хвърли бърз поглед.

„Дрън-дрън“ — промърморих на себе си.

Може и да са само приказки, че някои членове на Ордена са в състояние да четат мисли, но не исках да рискувам. Ако този Балшин изведнъж реши да изследва мислите ми — негова си работа. Нищо умно няма да намери в главата ми, изобщо да не опитва.

— Колко са останали незаразени? — полюбопитства Миралисса.

— Нито един — безстрастно каза магът, откъсвайки се от мен.

Нито един?! Как така?! Нали се знае, че умират чак на седмия ден, а са минали едва три или четири.

— Това някаква нова форма на болестта ли е? — Ел така и не свали шлема си.

— Точно така — със същия безстрастен тон му отвърна Балшин.

Миралисса не каза нищо, само замислено въртеше между пръстите на лявата си ръка парче овъглена пръчка. Същата, с която беше чертала заклинанието върху пепелта.

О, не! Какво беше намислила? Да влиза в схватка с маговете беше безумие! Сигурен бях, че само да счупи тази пръчка, да я наплюе, близне или да направи още някое най-просто нещо и дремещото шаманско заклинание ще се пробуди. Небрежно се огледах назад към пътя. Копиеносците все още бяха там, но си говореха безгрижно, отстъпили встрани. Нашият отряд вече не представляваше опасност за тях, с нас се занимаваха двамата магове, така че защо да не побъбрят, подпрели огромните триярдови пики на дърветата?

— Вие към Раненг ли сте тръгнали? — попита Клена.

— Да — кратко отвърна Миралисса.

— Защо?

— По заповед на краля. Това е всичко, което трябва да знаете.

— И затова сте тръгнали по безлюден път, а не по хубавия тракт? — саркастично попита магът.

Какво, мътните ме взели, искат?! В края на краищата заповедта ни е истинска и като ни създава пречки, този маг си навлича много по-големи неприятности не само заради гнева на краля, но и заради Ордена, който в никакъв случай няма да одобри подобен произвол от страна на своите хора.

— Никой не ни е предупредил, че по този път не трябва да се пътува — не издържа Халас.

— Толкова по-зле за вас — сви рамене Балшин.

— Тоест не можем да минем оттук? — уточни Миралисса.

— Не само да минете, но и да се върнете. Уви — с престорено съжаление вдигна ръце магът. — Ще трябва да останете, докато не потушим болестта. Не можем да рискуваме благополучието на кралството. Естествено, ще ви бъде предоставен максимално възможния комфорт.

— Но ние сме здрави! — възмути се мълчалият досега Фенерджия.

— Може би — съгласи се магьосницата. — Но, както вече бе споменато, не можем да рискуваме. Трябва да останете.

— И дълго ли ще потушавате болестта? — ядосано изплю Ел.

— О, само три или четири месеца! После ще свалим карантината от това място.

— Три месеца?! — задави се Халас.

Всичките ни планове се разпаднаха. Ако се подчиним, в Храд Спайн ще се окажем чак към края на есента, тоест нямаме никакъв шанс да се върнем навреме. Какво да правим? Да си пробиваме път назад? Но колко ще загубим по време на този пробив? Колко ще паднат под стрелите, копията и магията на маговете? Почти всички.