Прокрадващ се в сенките

— Да — кратко заповяда тя, помисли за миг и добави: — И поеми командването.

Чичо прие предложението като нещо нормално — десятникът определено знаеше по-добре от елфийката на какво са способни войните му в момент на опасност.

— Халас, Делер — напред! Броничките ви са по-яки, ако стане нещо…

По-нататък десятникът не продължи. И така всички разбраха това „ако стане нещо“. Ако стане нещо, воините с по-здрава броня може би щяха да издържат попадение на тежък арбалетен болт, да отвлекат вниманието на стрелците от по-малко защитените си другари.

— Нали не си ме забравил, десятник? — раздаде се приглушен глас зад мен. — Аз съм с тях.

Обърнах се, тъй като не познах гласа. Вместо старата ризница Арнх беше надянал тежки доспехи. Плюс шлем, по-скоро приличащ на топка, скриваща цялата глава, с тесни прорези за очите. И това без да броим ножовете, нараменниците, бронираните ръкавици и кръглия щит. С една дума, Стоманено чело.

Щитове имаха почти всички, изключение правеха Фенерджията, Медения и елфите. На Делер пък направо от средата на щита стърчеше остър шип. Такъв от добро сърце да го треснеш по личицето, и покойниците в света да станат с един повече…

Доколкото разбирах, моите спътници се настройваха за здрав сблъсък и щяха да бъдат много разочаровани, ако се окажеше, че пожарът в селцето е най-обикновен, причинен например от недоглеждането на някой пиян селянин.

Този път не бързахме за никъде, яздехме бавно и внимателно оглеждахме храстите за възможна засада. Държах арбалета в готовност и продължавах да се чудя защо всички толкова се притесниха от някакъв си неволно изпречил се на пътя ни пожар. Макар че в светлината на последните събития и мистерии от съдбата можеше да се очаква всякаква гадост.

Облъхна ни пушек и дим, а до Вишки имаше още много езда. Кли-кли се намръщи като от зъбобол — димът дразнеше гърлото и очите. Между другото, гоблинът беше без ризница. Откога плаща започнаха да го броят за защита?

— Кли-кли, защо толкова ме изтормози с това чудо, а ти самия си без нищо? — изсъсках аз, като тикнах пръст в гърдите си, сочейки ризницата.

— За мен така или иначе размер няма — небрежно махна с ръка гоблинът. — Освен това е много трудно да бъда улучен.

— Тихо там! — изсъска Гръмогласния.

Минахме по дървено мостче, солидно и здраво — веднага си личеше, че са го правили разсъдливите селяни — пресичайки широк ручей, или малка рекичка, на кой както му харесва. Водата под моста течеше със скоростта на тлъст охлюв, а дъното цялото беше обрасло с някаква блатна трева.

Последва завой и рязко спиране…

— Мамка му! — тихо подсвирна Чичо.

Халас каза нещо още по-сочно и красноречиво, вмъквайки доста цветисти епитети от гномския език, но млъкна, получавайки шляпване по шлема от Делер.

Пътят беше преграден от дървета. И това не бяха просто паднали дървета. Правите борови стволове с окастрени клони бяха старателно домъкнати от не знам къде си (на това място борове не растяха) и бяха положени едно до друго, образувайки масивен здрав заслон. А зад заслона… зад заслона се развяваха знамена. Първото — сиво-синьото, беше знамето на кралството, но при вида на второто косата ми настръхна. Жълт флаг с черен силует на пясъчен часовник. Знамето на смъртта. Знамето на най-страшната болест от всички съществуващи на света — медената чума.

До знамената стояха воини, към тридесет души, всички облечени в бели кафтани и червени панталони. Бездушните егери. Сурови момчета. На лицето на всеки имаше превръзка, закриваща носа и устата. Щяха да изглеждат нелепо, ако не бяха оръжията и уменията им.

Още щом ни забелязаха, хората зад преградата вдигнаха лъковете. А зад гърбовете ни, изскачайки от засада, която изобщо не бяхме забелязали, бързо и отработено, като мравки, се строиха копиеносци. Само за миг пътят се превърна в наежен таралеж. Вече нямаше път за отстъпление. Всъщност никой не се и канеше да отстъпва под прицела на толкова много насочени лъкове. При градушка от стрели бронята има неприятното свойство да пропуска, независимо от всички трикове на оръжейниците.

— Спрете! — разнесе се остър вик от заслона. — Кои сте вие?!

— В името на краля! — извика Миралисса и в потвърждение на думите си размаха документ с огромния сиво-син печат на кралската фамилия Сталкон.

Дори от тридесет ярда, колкото разстояние имаше до заслона, Бездушните прекрасно можеха да видят печата. Лъковете леко се отпуснаха надолу.

Първоначалният ми страх от неочакваната среща изчезна. Това не бяха разбойници и преди да ни надупчат със стрели щяха поне да ни изслушат. А колкото до знамето… Кой знае какво е станало тук? Може селяните да са се разбунтували. Може да са нямали друго знаме, а само това, и в селото да няма никаква чума.

— А откъде да знам, че печатът не е фалшив? — раздаде се същият глас.

— Аз такива с дузини мога да изрисувам! — извика някой от стоящите зад нас копиеносци.

Никой от заслона не бързаше да идва при нас.

— А това видя ли? — ревна Чичо. — Или да дойда по-близо?

Десятникът, без да му пука за ризницата, заголи дясната си ръка до лакътя. На нея съвсем ясно се виждаше татуировка.