Прокрадващ се в сенките

Този ден беше най-горещият за цялото ни пътуване. Безмилостното слънце печеше толкова силно, че дори твърдоглавият и инат Арнх си свали ризницата и остана по тънка риза. Медения направо се съблече гол до кръста, показвайки на целия свят огромни мускули, изобилие от белези и татуировката си на Диво сърце. Кли-кли измоли от Мармота някаква кърпа и като я намокри предварително с вода от манерката, я върза на главата си.

Пътят излагаше гърбовете ни на жаркото слънце, лъкатушейки между голи полета и ниски гъсти храсталаци. Нямаше никакви облаци и небесната синева така болезнено натоварваше очите, че трябваше постоянно да ги присвиваме. Целият отряд, с изключение на невъзмутимите елфи, приличаше на стадо ослепели от щастие доралисци.

Плътният нажежен въздух като лепкава вълна изгаряше дробовете. Бих дал живота си за малко дъжд, който би разбил летния зной така, както чук разбива крехкия порцелан на майсторите от низините.

След около два часа непрекъснато препускане под зоркото око на не на шега развилнялото се слънце обширното поле остана зад гърба ни и се сля с хоризонта, отстъпвайки място на хълмове, щедро обсипани с ниски иглолистни дръвчета. Вместо миризма на полски треви и цветя, както и непрекъснато жужене на насекоми и цвърчене на щурци, ни посрещна аромат на борова смола, съчетан със спокойната тишина на утихнала гора.

Пътят се виеше между ниски хълмове, като понякога се изкачваше на някой от тях и веднага без забавяне се гмуркаше надолу. Плавните изкачвания се редуваха с точно също толкова плавни спускания, и пътят продължи по този начин доста дълго време, накрая конете започнаха да се уморяват и по настояване на Чичо, успял да убеди Миралисса да спрем, животните получиха малка почивка. Но наистина малка. Едва бях слязъл от Пчеличка и отново трябваше да сядам на седлото и да препускам, да препускам, да препускам… Как само ми беше омръзнало това!

Постепенно гората се сгъсти, дърветата надвиснаха над нас, скривайки с короните си почти цялото небе. Хилавите иглолистни дръвчета отстъпиха място на трепетлики и брези. Цялата територия край пътя и околните хълмове беше обхваната от гъста гора. Поради плътната дървесна стена на пътя цареше благословена прохлада, обезсилените слънчеви лъчи вече не ни шибаха с горещи камшици по гърбовете и отрядът въздъхна облекчено, а Арнх отново навлече ризницата, още щом му се предостави възможност.

Следващия час пътувахме в относителната прохлада на приветливата гора.

Но доброто настроение не се задържа за дълго. А и защо ли? Вярно, повече никой не се притесняваше, че мозъците ни ще изкипят в черепите, но за повдигане на бойния дух това беше твърде малко. До момента не знаехме нищо за изчезналите Котка и Еграсса, а и Алистан със Змиорката също напуснаха отряда, макар че ако всичко върви добре, би трябвало да ни настигнат по-късно вечерта. Откъде да има повод за веселие?

Така че всички бяха напрегнати и мълчаливи. Фенерджията съвсем забрави за любимата си свирка, от Кли-кли не се чуваха постоянните тъпоумни шеги, дори Делер и Халас спряха да спорят, което за цялото време на нашето пътуване си беше безпрецедентно събитие. Делер само се мръщеше и поглаждаше острието на огромната си секира, а Халас не преставаше да дими с лулата. Чичо ръмжеше, подръпваше брада и съветваше всички нещастници или да спрат да хленчат, или да се връщат обратно вкъщи при мама.

При всяко изкачване на поредния хълм, когато гората повече или по-малко се разреждаше и преставаше да препречва погледа, все някой от моите спътници непременно се обръщаше назад, но пътят беше пуст, не се виждаха познати фигури на коне, и ние продължавахме напред, ставайки все по-мрачни и по-мрачни.

Миралисса нещо тихо си шепнеше с Ел, като понякога хапеше устни или от безсилие, или от яд. Очакването беше най-лошото нещо, по себе си го знаех. Понякога търпението просто се изчерпва, неустоявайки на изпитанието на времето. В такива моменти ти се иска да виеш, просто за да си зает с нещо.

При пресичането на един горски поток от високо израсналата коприва точно под копитата на коня на Мармота изскочи уплашен заек. Конят изпръхтя стреснато и отскочи встрани, като едва не хвърли ездача си. За щастие Мармота успя да се задържи на седлото и не потъна в обятията на копривата, вече застинала в радостно очакване на готовата да падне в нея плячка. Ако бях на мястото на Мармота, със сигурност щях да бухна в парещата растителност.

Виновникът за тази малка суматоха веднага опита да се скрие в гората от другата страна на пътя, но беше настигнат от стрелата на Ел. Нещастният заек изписка като дете, превъртя се през глава и издъхна.

— О! — Гръмогласния се наведе от седлото и вдигна сивото телце за дългите задни крака. — Все пак е някакво разнообразие!

Прясното заешко би трябвало да съживи кухнята на Чичо и Халас.

— Спираме на оня хълм — каза Миралисса, след като за поне стотен път през този ден хвърли поглед назад към пустия път. — Ще направим кратка почивка.