Прокрадващ се в сенките

Отново изписка нощна птица. Краткият провлечен звук се разнесе по полето и Змиорката рязко завъртя глава в същата посока. Но не, писъците не се повториха, явно самият източник на воплите се уплаши от собствения си глас.

Сънят така и не идваше. Моята подозрителна натура прекалено се притесняваше от дългото отсъствие на Котката и Еграсса. Гоблинът не случайно каза, че нещо назрява. Какво би могло да задържи двама воини на един привидно безопасен и спокоен път?

Наистина ли беше толкова безопасен? Наистина ли беше толкова спокоен? Ако до Авендум има съвсем малко повече от седмица езда, това не означава, че на тракта всичко ще е тихо и спокойно. Всичко може да се случи. Разбойници, лошо време, окуцял кон, камък дори може да ти падне на главата, в края на краищата! И няма значение, че над главата ти е само синьото небе — камъни могат да падат отвсякъде и то в най-неочакван момент — и сериозно да наранят нищо неподозиращия човек. Несполучлив опит на недоучил се маг, и готово! Хм… Нещо се отвлякох.

Доколкото си спомнях, за последен път видях дебеличкия Див вечерта, когато Миралисса реши да ме запознае с елфийския ключ. Да, да, точно така!

Тогава Котката беше мрачен и много развълнуван, да не кажа притеснен. А ако се замисля още, Котката целия този ден не криеше вълнението си, особено надвечер. Воинът твърде често поглеждаше назад към пустия път, нервно поглаждаше котешките си мустаци и си мърмореше нещо под нос. Какво толкова можеше да види? След като всички останали, включително Миралисса и Еграсса, владеещи някаква степен на шаманство, оставаха спокойни.

Кой би могъл да разбере следотърсача? Момчетата с тази професия са длъжни да виждат това, което другите не забелязват.

Постепенно звездите престанаха да бъдат ясни и светът потъна в сън.

Събудих се внезапно. Просто в някакъв момент сънят отлетя и аз отворих очи.

Докато бях спал, месецът добре си беше походил по небето и сега вече беше в обятията на Слънчева стрелка, огромно съзвездие, разположено на самата граница с хоризонта.

Змиорката спеше до Гръмогласния, а устата на последния все така си оставаше отворена. Бяха минали повече от три часа и сега на пост стояха Чичо и Медения, сменили вече заспалите Змиорка и Арнх.

Някой се беше погрижил за огъня и сега той весело поглъщаше дървата. До него беше застанала Миралисса, която от време на време пъхаше пръчка в пламъците. Огънят енергично пращеше и изстрелваше искри, политащи към нощното небе, далеч от езиците на пламъците.

Станах и като се стараех да не събудя никого, тихо се отправих към огъня. По пътя едва не настъпих Делер. Джуджето все пак успя да се преобърне в съня си, за щастие в посока, обратна на огъня.

Внимателно приседнах до елфийката и загледах как огънят облизва кората на пръчката.

— И на теб ли не ти се спи? — след дълго мълчание най-накрая попита Миралисса.

— Да.

— Хубава нощ — въздъхна тя.

— Като се има предвид, че през живота си не съм спал чак толкова често в полето, то да. Нощта е хубава.

— Ти дори не осъзнаваш колко щастлив човек си — замислено промълви елфийката и глигите й проблеснаха за миг.

Все още не можех да свикна с елфийските глиги. Човек навярно подсъзнателно се страхува от някой не особено приличащ на него, особено ако този някой има в устата си такива зъби.

— Ако да попаднеш в безизходна ситуация и в крайна сметка да си принуден да отидеш в Храд Спайн е щастие… — доста мрачно казах аз, но не довърших.

— Не говоря за това. Колко често си излизал извън стените на Авендум?

— Три пъти — казах след кратко замисляне. — И то на не повече от левга.

— Ето на. Щастливец. Винаги си бил близо до родния дом.

— Не ми е много роден.

Не изпитвах никакви носталгични чувства по стените на Авендум.

— Но все пак е дом. Знаеш ли какво е заветното ми желание? — внезапно попита тя.

Срещнах погледа на жълтите очи.

— Искам най-накрая да се завърна у дома. Да видя родната гора, близките си, двореца, моите покои, дъщеря си. Звучи глупаво, нали?

— Всъщност не. Всеки иска да се завърне някога у дома. Още повече, ако там го чака дъщеря.

— Не съм била в Заграбия повече от две години. Обикалях с отряда из цяла Сиала, последния път стигнахме чак до С’у-дар, върнахме се само аз, Ел и Еграсса. Останалите така и си останаха в снега.

— Съчувствам ти.

— Остави, нашето отношение към смъртта е различно от това на хората. Ние се отнасяме по-леко към нея и по-леко я приемаме. Всички рано или късно умират. Целият въпрос е в това как си отиваш и за какво си струва да се разделиш с живота.

Отново настъпи тишина, нарушавана само от редките пропуквания на огъня, докато вятърът си играеше с непокорни кичури от косата на елфийката.

— Все исках да попитам — започнах аз. — Защо се включихте във всичко това? Нали това е наш проблем. Проблем на хората.

— Тъмните сключиха съюз с Валиостр.

Не казах нищо. Съюзите както се сключват, така се и развалят. Това е въпрос на висша политика, и заради някакъв си съюз, пък ако ще да е продължил и няколкостотин години, не си струва да си пъхаш главата в пастта на гладен огр.

Миралисса напълно разбра неизречената ми мисъл: