Прокрадващ се в сенките

— Да, а всички ние можехме просто да изгорим или да полетим към луната! — ужасено прошепна Гръмогласния, осъзнавайки огромния риск, тегнел над нас благодарение творческата изява на кралския шут, макар и той да не го беше направил нарочно.

— Теб, Кли-кли, трябва да те изолират от обществото — добродушно се засмя Делер.

— Всъщност трябва да ми благодарите! — възмути се шутът. — Ако не беше тази ръка, не се знае как щеше да свърши всичко! Нали ви казах, че дядо ми е бил шаман. При нас това е наследствено!

— Кое, да правите мръсни номера ли? — подсмихна се Мармота. — Ти си толкова шаман, колкото аз съм доралиски вожд!

— Ей, ще ти докажа, че в мен тече кръвта на най-добрите шамани на гоблините, включително и на великия Тре-тре!

— Достатъчно! Гръмогласния е прав! Трябва да изчезваме оттук колкото се може по-бързо — прекъсна го Миралисса.

— Да опитаме през горичката? — предложи Медения.

— Да заобиколим селото? Не мисля, че идеята е добра — не се съгласи Чичо. — Егерите сигурно имат постове под всяко дърво, ако ни засекат, повече няма да ни изтърват.

— Предлагаш да се върнем назад? — идеята не се хареса на Миралисса. — До тракта разстоянието е колкото и до Раненг, ще загубим много време.

— Всъщност има още един път — Медения, както и аз, вече беше свалил ризницата си и сега започна да скицира с пръст по пясъка. — Ето го тракта — на пясъка се появи права линия, извита в средата като подкова, която след това отново се изправяше. — А тук е Раненг.

Линията опираше в точката на града. От мястото, където трактът завиваше, друга линия рязко тръгваше надолу и надясно. Тя постепенно се отдалечаваше от него, от една определена точка нататък двата пътя вървяха успоредно, а накрая го приближаваше, за да се слее с тракта точно преди Раненг.

— Това е сегашният ни път. А ето тук — Медения тикна пръст в мястото, където пътят беше най-отдалечен от тракта — има една изоставена пътека. Поне навремето имаше, тя е абсолютно права и стига до тракта.

— Предлагаш да се върнем назад и да минем по тази пътека?

— Да, лейди Миралисса. Това е най-малкото някакво решение в нашия случай. През Вишки пътят е блокиран, да се връщаме обратно към тракта е прекалено далеч, а така може да се върнем около три левги назад и ще сме на тази пътека.

— Решено — съгласи се елфийката. — Тръгваме към тази пътека, до полунощ би трябвало да сме там, но ще изчакаме връщането на милорд Алистан, в противен случай той ще продължи и ще попадне в ръцете на маговете.

— А местността там каква е, няма ли да загубим повече време да си проправяме път до тракта по тази пътека? Все пак е хълмисто — недоверчиво попита Фенерджията.

— Не, хълмовете остават вляво. Местността се нарича Харгановата пустош. Рядка горичка, дерета, храсталаци, и никакъв човек на двайсет левги наоколо. Пусто място. Ако ще ни търсят, ще трябва доста да се поизпотят.

— Тогава какво стоим? — избоботи Гръмогласния и пъхна крак в стремето.

— Чакай малко, бързак! Да махнем първо желязото! — Делер свали шлема и пак нахлузи любимата си шапка.

Докато войните сваляха броните си, аз приближих до Миралисса. Беше вече привечер, юлското небе постепенно избледняваше, слънцето почти се беше скрило, но елфийката продължаваше да гледа стълбовете дим, които дори здрача не можеше да скрие. Тя усети, че стоя до нея, и без да се обръща, каза:

— Съмнителна работа, Гарет. И тази чума, и тези магове. Не ти ли се струва, че нарочно ни пуснаха?

— Или по-скоро ни подтикнаха да се върнем назад — съгласих се аз.

На мен също не ми харесваха странностите през последните няколко дни.

— Да, точно така! Подтикнаха. Нищо не им пречеше да ни задържат, ръката беше просто повод да ни пуснат. Ако имаха желание и ако в селото наистина имаше чума, то тогава чудовището биха го оставили за по-късно, щяха също да пожертват стрелците и да изгорят първо нас. Пътят напред е блокиран, да се връщаме назад е прекалено далеч, а и не сме много търпеливи, така че ще трябва да минем през тази пустош.

— Може и да ни се размине — опитах да успокоя първо себе си аз. — Това е само една пустош, не би трябвало да се очаква нищо ужасно от нея.

— Може би. Дори е много вероятно. Но някъде зад нас е шаманството, видяно от Котката.

Тръгнахме по обратния път в настъпващата нощ. Настроението на всички беше потиснато. Хората мълчаха, само Халас пуфтеше с лулата и тихо ругаеше, а Кли-кли връзваше възелчета по някакво въже, заканвайки се да покаже на всички великото шаманство на гоблините.

Глава 24 Харгановата пустош